– Скъпа, виждаш много добре: човекът е идиот!
– Той започна! – възразява Свен веднага и също застава на крака.
– Ти луд ли си? – изсумтява Кент.
– Ааааз!? Тиии си този... – виква Свен в отговор.
Тогава на Брит-Мари ѝ идва до гуша. От всичко. Крещяха ѝ, бутаха я, заплашваха я с пистолет, а сега трябва да избърше пода още веднъж, защото из цялата пицария има трески от вратата. Но все пак всичко си има граници.
Не я чуват първия, втория и третия път. Затова тя пълни дробовете си с въздух и казва възможно най-категорично:
– Ще ви помоля да си тръгнете.
Те продължават да не я чуват и Брит-Мари прави нещо, което не помни да е правила от двайсет години, когато една от саксиите ѝ падна от балкона. Изкрещява.
– ВЪРВЕТЕ СИ! И ДВАМАТА!
В пицарията става по-тихо, отколкото би станало, дори ако вътре влезеше нов въоръжен крадец. Кент и Свен стоят с отворени усти и издават звуци, които може би биха се превърнали в думи, ако челюстите им се движеха между сричките. Брит-Мари забива пети още по-здраво в пода и посочва строшената врата:
– Махайте се оттук. Незабавно.
– Но за Бога, скъп... – започва Кент, но Брит-Мари го смълчава рязко, разсичайки въздуха с превързаната си ръка, а движението сигурно би могло да бъде квалифицирано като уникална форма на боен спорт.
– Можеше да попиташ как съм си наранила ръката, Кент. Можеше да попиташ и тогава може би щях да повярвам, че наистина ти пука.
– Реших, хайде, скъпа, реших, че си се прищипала на съдомиялната или някакъв такъв шит... знаеш как е. Не мислех, че е нещо сериозно...
– Защото не попита! – съгласява се Брит-Мари.
– Но... скъпа... не се сърд... – заеква Кент.
Свен се наежва насреща му.
– Точно! Точно! Сега се махай, проклето юпи, Брит-Мари не те иска тук! Не разбираш ли... – започва да нарежда той, преливащ от самоувереност.
Ръката на Брит-Мари разсича въздуха пред него и въздушното течение го запраща назад.
– А ти, Свен! Не обяснявай какво искам! Не ме познаваш! Дори аз не се познавам, очевидно, защото това определено не е нормално за мен поведение!
Някъде Някоя опитва да не се засмее. Вега и Омар изглеждат все едно им се иска да си водят записки, за да не забравят нито една подробност. Брит-Мари се овладява, бърше трески от полата си, хваща превързаната си ръка с другата и заявява добронамерено и грижовно:
– Сега ще почистя тук. Хубава вечер. И на двама ви.
Звънчето звънва тъжно и фалшиво след тях. Те дълго време остават отвън, крещейки „видя ли сега какво направи?“ един на друг. После всичко затихва.
Брит-Мари чисти.
Някоя и децата се скриват в кухнята, докато приключи. Не смеят дори да се смеят.
29
В никакъв случай вината не е на двамата полицаи, така е. Те пристигат в Борг от града и просто се опитват да си свършат работата по най-добрия начин, доколкото им позволяват възможностите.
Но в момента Брит-Мари може би е леко раздразнителна. Така става, когато стрелят по теб с пистолет.
– Разбираме, че сте шокирана, но ще трябва да отговорите на въпросите ни – опитва да обясни единият от полицаите.
– Не ви притеснява, че нахълтахте с кални обувки по мития под, разбирам, сигурно ви е приятно – отговаря Брит-Мари.
– Казахме, че съжаляваме за това. Много съжаляваме. Но както ви обяснихме няколко пъти, сега трябва да разпитаме всички свидетели – пробва другият полицай.
– Списъкът ми е съсипан – отбелязва Брит-Мари.
– Как така? – чуди се полицаят.
– Помолихте ме да дам показания. Списъкът ми е съсипан. Нищо от това не беше записано, когато сутринта излязох от вкъщи, така че сега целият ми списък се обърка.
– Нямахме предвид точно това – казва първият полицай.
– Ха. Ха. Значи сега и показанията ми не са наред – констатира Брит-Мари.
– Трябва да знаем колко добре успяхте да видите крадеца – опитва вторият полицай.
– Моля да ви информирам, че виждам отлично. Говорила съм за това с очния си лекар. „Виждаш просто отлично, Брит-Мари“, така ми каза той – казва Брит-Мари, свива устни и добавя напълно добронамерено: – Той е отличен очен лекар, разбирате ли. Възпитан. Не ходи по пода с кални обувки.