– Така да бъде – отговаря Кент спокойно, обръща се към жената, мъжа и функционера и се усмихва: – Ще трябва да отстраните Патрик и Вега, тъй като градският отбор очевидно го е страх да излезе срещу едно по-малко момче и едно момиче!
Думите му са посрещнати от краткотрайна всеобща тишина.
– К’вооо? – възкликва треньорската персона.
– СТРАХ ВИ Е! – виква Банк и случайно ръгва с бастуна първо треньора, а после малко и мъжа с документите.
– Как пък нее... – възразява треньорската персона.
Ето как Вега и Патрик получават разрешение да играят. Патрик слиза надолу по стълбите, прегърнат от баща си, но сякаш му се иска по-скоро да се затича из залата, разперил ръце като крилата на самолет.
Останалите деца се втурват към игрището и започват да загряват, като стрелят към една от вратите, което, в интерес на истината, изглежда все едно загряват, като стрелят по абсолютно всичко останало, освен към вратата.
Брит-Мари и Кент стоят сами на стълбите. Тя маха косъм от рамото му. Приглажда една гънка на ръкава му толкова леко, че дори не докосва ръката му.
– Как разбра, че трябва да кажеш онова там, че ги било страх? – пита тя.
Кент се засмива и смехът му погъделичква Брит-Мари отвътре.
– Имам голям брат. Това винаги работеше при мен. Помниш ли, когато скочих от балкона и си счупих крака? Всички най-големи глупости, които съм правил през живота си, са започвали с Алф, който ми казваше, че няма да посмея!
– Беше мило, че се намеси. Също и че ми прати лалетата – прошепва Брит-Мари, без да пита дали тя самата е една от глупостите.
Кент отново се засмива.
– Купих ги от бащата на онзи Падан. Отглежда ги в парника в двора си. Ама че хахо, а? Започна да ми опява, че според него трябвало да купя червени, защото били „по-добри“, но му казах, че обичаш лилави.
Брит-Мари бърше невидими прашинки от гърдите му. Овладява се. Хваща разумно едната си ръка с другата и казва:
– Трябва да тръгвам. Скоро ще почват.
– Успех! – казва Кент, навежда се напред и я целува по бузата, а Брит-Мари трябва да се хване за парапета, за да не падне по стълбите.
Кент отива и сяда на последното свободно място в тази част от трибуната, където се е скупчила публиката, дошла от Борг. Брит-Мари осъзнава, че за пръв път Кент е отишъл някъде заради нея. За пръв път в живота им той трябва да казва, че е с нея, а не обратното.
На съседната седалка седи Свен. Гледа в земята.
Брит-Мари вдишва дълбоко преди всяка крачка надолу по стълбите. Банк и кучето я чакат на една пейка до игрището. Някоя също е там, а на лицето ѝ е изписано особено доволно изражение.
– Ти как дойде тук? – пита Брит-Мари.
– С кола, знаеш – отговаря Някоя небрежно.
– Ами пицарията и магазинът за хранителни стоки и пощата? Ами работното време? – пита Брит-Мари разтревожено.
Някоя свива рамене.
– Кой ще отиде да си купи нещо, Брит? Целият Борг: тук!
– Но човек не може просто да прекрати цялата икономическа дейност в града! – възкликва Брит-Мари и едва след това ѝ хрумва да попита: – Какво искаш да кажеш с това, че си дошла с кола?
– Ами, карах, знаеш. Кола.
– Нямам предразсъдъци! – казва Брит-Мари.
Някоя размахва ръце.
– Сама си я направих. Онези от Транспортната агенция ми казаха: инвалид, да. Не можеш да караш обикновена кола, да. Затова си направих необикновена кола.
Брит-Мари приглажда невидима гънка на полата си с такава бързина, че изглежда все едно се опитва да запали огън. Някоя я потупва успокоително.
– Нерви, а? Няма страшно, Брит, казах му на функционера: ще седна на скамейката до Брит. Защото ѝ действам, как се казва? Успокоително, да. Онзи каза просто „не“, а аз му викам: „Не виждам тука да има места за инвалиди. Незаконно, да“. Казах му: „Мога да ви съдя, да“. И сега седя тук. Най-хубавото място, а?
Брит-Мари вдишва дълбоко. Издишва бавно. Повтаря. Това не помага. Затова се извинява, напуска игрището, тръгва по коридора, влиза в тоалетната и повръща. Връща се на скамейката, а Някоя продължава да говори непрестанно, барабанейки нервно с пръсти по всяка възможна повърхност наоколо. Кучето подушва Брит-Мари. Банк ѝ подава пакетче дъвки.
– Това беше мило. Често се случва човек да получи хранително отравяне преди важен мач.
Брит-Мари дъвче дъвката с ръка на устата, защото ако я видят, хората биха си помислили, че има татуировки и какво ли не още. После публиката аплодира, реферът излиза на терена и един отбор от Борг, който дори си няма игрище, играе мач. Подкрепят ги хората от едно градче, където почти всичко е закрито. Но само почти.
Първото, което се случва, е, че едно високо момче със сложна прическа удря Дино с лакът. Следващия път, когато Дино получава топката, момчето прави същото, само че по-грубо. На няколко метра от Брит-Мари треньорската личност подскача нагоре-надолу с подгизналия си от безалкохолно анцуг и крещи надъхващо: