— Моля те, Ерагон — каза елфката. — Тази война няма да свърши така бързо, както си мислиш. Империята е обширна и ние само сме я уболи леко. Докато Галбаторикс не знае за Оромис и Глаедр, имаме преимущество.
— Но какво е преимуществото, ако те никога не използват цялата си мощ? — измърмори той.
Аря не отговори и след миг младежът се почувства като глезено дете заради оплакването си. Оромис и Глаедр искаха повече от всеки друг да унищожат Галбаторикс. Щом бяха избрали да чакат в Елесмера, значи имаха важни причини за това. Ерагон можеше сам да изброи някои от тях, като най-важната бе неспособността на Оромис да прави магии, изискващи голямо количество енергия.
Стана му студено и той придърпа ръкавите си надолу, след което кръстоса ръце пред гърдите си.
— Какво каза на духа?
— Беше любопитен защо сме използвали магия; това е привлякло вниманието им. Обясних му, а също така му казах, че именно ти си освободил духовете, пленени от Дурза. Това, изглежда, много ги зарадва. — Между тях настъпи тишина, а после елфката се наведе над лилиума и отново го докосна. — О! Наистина са били благодарни. Наина!
При тази команда мека светлина озари лагера. Така двамата видяха, че сега листото и стъблото на цветето са от чисто злато, венчелистчетата — от бял метал, който не успяха да разпознаят, а сърцевината на цветето, която се разкри, когато Аря вдигна чашката нагоре, изглеждаше като издялана от рубини и диаманти. Удивен, Ерагон прокара пръст по листото. Мъничките власинки го погъделичкаха.
Той се наведе по-близо и различи същите издатинки, вдлъбнатинки, жилки и други дребни детайли, с които бе създал растението; единствената разлика бе в това, че сега то бе от злато.
— Съвършено копие е!
— И още е живо — промълви Аря.
— Не! — Ездача се концентрира и затърси някакви признаци за топлина и движение, които биха доказали, че лилиумът е нещо повече от метален предмет. Откри ги също толкова силни, колкото трябваше да бъдат в растение през нощта. Отново докосна листото и каза: — Това надминава всичко, което знам за магията. Този лилиум би трябвало да е мъртъв. Вместо това цъфти. Не мога дори да си представя по какъв начин ще успееш да превърнеш растение в жив метал. Навярно Сапфира би могла да го стори, но никога няма да може да научи някой друг.
— Истинският въпрос — каза елфката — е дали това цвете ще роди семена, които могат да покълнат.
— Искаш да кажеш дали ще може да се разпространи. В Алагезия съществуват множество примери за самоподдържаща се магия, като плаващия кристал на остров Еом или кладенеца на сънищата в Пещерите на Мани. Това не би било по-невероятно от онези два феномена.
— За съжаление, ако някой намери това цвете или онези, които ще поникнат от семената му, те ще бъдат отскубнати до едно. Всички иманяри в тези земи ще дойдат да берат златни лилиуми.
— Според мен няма да е толкова лесно да бъдат унищожени, но само времето ще покаже.
В гърдите на Ерагон се надигна смях. Той каза с едва сдържано веселие:
— Чувал съм израза „да позлатиш лилията“5, но духовете всъщност го направиха! Позлатиха лилията!
И той се разсмя, оставяйки гласа си да проехти сред пустата равнина.
Устните на Аря потрепнаха.
— Е, намеренията им бяха почтени. Не можем да ги виним, че не познават човешките поговорки.
— Не, но… о, ха-ха-ха!
Елфката щракна с пръсти и светлината се стопи в нищото.
— Разговаряхме през по-голямата част от нощта. Време е да си починем. Зората приближава и скоро след това трябва да потеглим.
Младият Ездач се изтегна на земята, където нямаше камъни, все така кискащ се, и се унесе в будния си сън.
Сред неспокойната тълпа
Беше средата на следобеда, когато Варден най-накрая се появиха на хоризонта.
Ерагон и Аря спряха на хребета на един нисък хълм и огледаха обширния град от сиви палатки, който се простираше пред тях, гъмжащ от хиляди мъже, коне и димящи огньове. На запад от палатките се виеше обградената от дървета река Джийт. На осемстотин метра на изток се издигаше втори, по-малък лагер — като остров, плаващ близо до бреговете на континент, — където живееха ургалите, водени от Нар Гарцвог. На няколко километра около периметъра на Варден яздеха многобройни групи конници. Някои патрулираха, други бяха носещи знамена вестоносци, а трети — атакуващи отряди, които или потегляха, или се връщаха от мисия. Два от патрулите забелязаха Ерагон и Аря и след като надуха роговете, препуснаха в галоп към тях.