Влад просто кимна.
— Скапана работа, приятелю. Отива си! — Навлажнените очи издаваха мъката в сърцето на шерифа.
— Съжалявам, Дифт. Нищо не можах да направя. Всички бяха мъртви. Всички. Толкова кръв не бях виждал. — Воинът замълча. — Само внучката ѝ беше оцеляла.
Шерифът подскочи:
— Мика! — Очите му бяха разширени. — Къде е сега?
— У вас.
Началникът изскочи, както беше по памучна риза навън и изтърча към дома си. След малко се върна тичешком заедно с Мика. Двамата нахълтаха при господарката.
Влад седна на стол близо до покоите и скоро умората го надви и заспа. Събуди го побутване. Разтърка очи. Мика стоеше до него.
— Хайде да си ходим! — хвана го тя за ръка.
Влад стана уморен и се остави детето да го поведе. Навън бе тъмно. Луната бе пълна и бяла като снега, покрил земята като пелена.
Шерифът ги настигна:
— Влад, знаеш ли, че спаси владетелката? — усмихна се той.
— Не. — Воинът бе учуден.
— Мика е внучка на Крефия и полусестра на владетелката. — Видял учудения поглед на Влад, Дифт се засмя и продължи: — Дълга история, приятелю. Само знай, че Мика има по-голяма дарба от баба си!
Лунната светлина се отразяваше в натрупалия сняг и разкриваше уморените, но озарени от надежда лица на хората. Бяха спечелили тази битка, но животът им си оставаше просто снежинка в лавината на Вселената.
$type=Разказ
Зъбки, бели зъбки
Тихите стъпки на есента отекваха в сухите листа на брезите и буковете. Чисто синьото небе се отразяваше във витрините на снобарските кафенета в центъра на София, където псевдобогаташи пиеха кафета, фрешове, смутита и други напитки. Очилата на мъжа, седнал на последната крайната маса, бяха с черни стъкла и се крепяха на дълъг, остър нос като гарванов клюн. Въпреки топлия ден беше облечен с дълъг сив шлифер, вълнена черна жилетка, изпод която надничаше яката на светлобежова риза. Дългите му крака бяха обути в изтъркани дънки Levi’s. Облеклото му завършваше с черни боти с дебела подметка, по-скоро зимни обувки, отколкото есенни. Коста му бе също черна, малко рядка, но гелосана и сресана назад.
Когато сервитьорката дойде, той сви устни в тънка ивица и почти без да отваря уста поръча чай и голям ром Appletons. Младото момиче потръпна, сякаш усетила внезапен студен полъх, и побърза да вземе поръчката от бара.
Шумът на улицата бе по-скоро като градски ромон, отколкото дразнеща лавина от трамвайно скърцане, хорска глъч и детски писъци. Странно спокойствие за града бе заседнало в тази част на Витошка.
Младата сервитьорка донесе напитките на странния господин и се отдалечи. Сиво-жълтите очи зад тъмните стъкла проследиха кръшното тяло, попивайки извивките на голите крака и оформеното дупе, сочно полюшващо се под късата пола. Мъжът бавно надигна чашата чай и едва намокри устни. За миг сбърчи чело от погнуса. Чаят бе отвратителен. Погледна към отсрещния край на заведението, където стояха две жени. Едната беше около четиридесетгодишна с кестенява коса, къдрава и пристегната с шнола. Устните ѝ бяха покрити с най-тъмночервеното червило, което беше виждал, а другата бе на половината години на събеседницата си — млада, руса и „лека“. Тази дума си представи мъжа като я гледаше. Усмивка изкриви съвсем леко края на устните му. Той извади от джоба си мобилно устройство и плъзна пръсти по екрана. Остави телефона на масата и погледна към жените.
Момичето бръкна в чантичката си и извади таблет. С две движения на пръстите си го отключи и прочете съобщението във форума. Усмихна се, разкривайки правите си, искрящо бели зъби. Мъжът си помисли богохулни неща за тези сочни устни и прави зъбки. Тя започна да шепне нещо на събеседницата си, като често-често прикриваше уста с ръка, усмихваше се, а страните ѝ придобиха онзи така нежен цвят на праскова.
Ведмак8 също се усмихваше, като гледаше двете жени, но в гримасата му нямаше нищо добро, нямаше нищо мило. Зад очилата очите блестяха с жаден пламък. На няколко пъти извади телефона си и пуска съобщения, които бяха прочитани през няколко маси и дадоха теми за разговор и кикотене между двете жени.
Когато те станаха да си ходят, Ведмак глътна рома на екс и остави десетачка на масата. Знаеше, че може да не плати. Знаеше, че няма да има проблем с това, но реши да се съсредоточи върху основната си задача. Върху удоволствието си. Тръгна към халите като стъпваше леко и тихо. Слънчевите лъчи се отразяваха в стъклата му, зад които очите се оглеждаха.
Започна да си пее тихо под носа:
7
Полудница — жесток полски дух с вид на красива млада жена, носеща бяла ленена риза (слав. мит.).