— Най-важното нещо, когато отиваш в планината, е да вземеш колкото се може по-малко багаж, раниците стават прекалено тежки.
— Но, боже мой, в това малко пакетче няма достатъчно храна!
— Има, от водата ще набъбне.
— Взели ли сме вино?
— Не, то не върши работа там горе, а когато си нависоко и си уморен, нямаш голямо желание за алкохол.
Не му повярвах, но не казах нищо. Натоварихме нещата ми на велосипеда и бутайки го покрай бордюра, тръгнахме пеша през района на университета към тях. Беше хладна и ясна привечер — като в арабска приказка, черната сянка на часовниковата кула на Калифорнийския университет отчетливо се очертаваше на фона на кипариси, евкалипти и всякакви други дървета, отнякъде се чу камбанен звън, въздухът беше свеж.
— Горе ще бъде студено — каза Джефи.
Тази вечер той се чувстваше чудесно и се засмя, когато го попитах за следващия четвъртък с Принсес.
— Знаеш ли, след онази нощ ние играхме яб-юм още два пъти, тя се появява в бараката ми по всяко време на денонощието и, човече, не приема никакъв отказ. Така че аз задоволявам бодхисатва.
Искаше да говори за всичко. Заразказва за детството си в Орегон.
— Знаеш ли, майка ми, баща ми и сестра ми водеха наистина примитивен живот в онази дървена колиба и в студените зимни утрини всички се преобличахме пред огъня, налагаше се, затова не съм като теб, що става дума за събличането, искам да кажа, че не съм свенлив или нещо такова.
— Какво правеше по времето, когато учеше в колежа?
— През лятото винаги работех като планински съгледвач по пожарите — ето какво трябва да направиш и ти другото лято, — а през зимата карах много ски и обикновено гордо се разхождах с патерици из района на университета. В онзи край изкачих някои доста високи върхове, включително и Рейниър, на когото стигнах почти до върха, където покорилите го изписват имената си. Накрая една година успях да изкача и него. Там горе има само няколко имена, нали разбираш. Катерих се и навсякъде из Каскадите, през сезона и извън него, и работех като дървосекач. Смит, трябва да ти разкажа за романтиката на тази професия в Северозапада, както ти все разказваш за влаковете, трябва да видиш малките теснолинейки там горе и онези студени и снежни зимни утрини, когато стомахът ти, човече, е пълен с палачинки, сироп и черно кафе, и ти вдигаш брадвата с две остриета над първия си ствол за деня, усещането е несравнимо.
— Това е точно като мечтата ми за Великия Северозапад. Индианците квакиугли, Северозападната конна полиция…
— Е, оттатък в Канада, в Британска Колумбия, ги има, понякога ги срещах по планинските пътеки.
Бутайки колелото, ние минахме край различни колежански свърталища и ресторантчета на самообслужване, като надникнахме в „Роби“, за да видим дали няма някой познат. Вътре беше Алва, който работеше там на непълен работен ден като помощник-сервитьор. Със старите си дрехи двамата с Джефи представлявахме странна гледка за университетското градче, всъщност него всички тук го смятаха за ексцентрик, което е нормална реакция за подобни хора, когато сред тях се появи един истински мъж — доколкото колежите не са нищо друго освен школи за подготовка на безличната средна класа, която обикновено е идеално олицетворена от намиращите се в покрайнините на университетските градчета редици от заможни къщи с морави и телевизори във всекидневните, където всички гледат едно и също и си мислят за едно и също по едно и също време, докато хората като Джефи се скитат в пустошта, за да чуят нейния вик, да изпитат екстаза на звездите, да разкрият мрачната и загадъчна тайна за произхода на безликата и скучна пияна цивилизация.
— Всички тези хора — каза Джефи — имат тоалетни с бял теракот, където отделят големи гадни изпражнения като на зверовете в планината, но всичко се отмива по пригодени за целта добре поддържани канали и никой не се замисля повече за тези изпражнения, нито осъзнава, че е произлязъл от лайна, цибет13 и морски нечистотии. Те по цял ден си мият ръцете с пенливи сапуни, които тайно искат да изядат в банята.
Джефи беше преизпълнен с идеи, направо преливаше.
Когато стигнахме до бараката, вече се беше стъмнило и във въздуха можеше да се усети миризмата на изгорели дърва и листа, стегнахме багажа и тръгнахме надолу по улицата, за да се срещнем с Хенри Морли, с чиято кола щяхме да пътуваме. Хенри Морли беше очилат и невероятно ерудиран тип, но също си падаше голям ексцентрик, дори по-голям от Джефи на територията на студентското градче, работеше като библиотекар и нямаше много приятели, но беше планинар. Едностайната му къщичка, която се намираше върху една морава в Бъркли, беше пълна с книги и снимки на тема алпинизъм и навсякъде бяха разхвърляни раници, планинарски обувки и ски. Удивих се, когато го чух да говори за пръв път, тъй като говореше точно като критика Рейнхолд Какоетис, оказа се, че преди време двамата са били приятели и са изкачвали заедно планините, и ми беше трудно да кажа дали Морли беше повлиял на Какоетис или точно обратното. Стори ми се, че влиянието беше дошло от Морли — той имаше същия престорен, саркастичен, крайно остроумен и добре формулиран език, много образен, като например когато с Джефи влязохме и вътре се бяха събрали негови приятели (необикновена и странна група, включваща един китаец, един германец и няколко други студенти), и Морли каза: