— В този свят не може да се живее, но няма къде другаде да се отиде — засмя се Къфлин.
— Какво означава това? — попитах аз.
— Означава, че столът, на който седя, е лъвски трон, а лъвът обикаля наоколо и реве.
— И к’во реве?
— Реве: „Рахула! Рахула! Лице на славата! Сдъвкана и погълната вселена!“
— Глупости! — извиках аз.
— След няколко седмици отивам в областта Мерин — каза Джефи, — ще обиколя стотина пъти пеша Тамалпе, ще спомогна за прочистването на атмосферата и ще приуча местните духове към звука на сутрата. Какво мислиш, Алва?
— Мисля, че това е една прекрасна халюцинация, но отчасти ми харесва.
— Проблемът ти, Алва, е в това, че не медитираш достатъчно нощем, особено когато навън е студено и е най-подходящо за тази работа, освен това трябва да се ожениш и по щастливия ти, застлан с опърпани рогозки под — като този тук — да се търкалят малки бебета-метисчета, ръкописи, домашнотъкани одеяла и майчино мляко. Купи си къща недалеч от града, живей скромно, от време на време купонясвай из баровете, пиши, скитосвай из хълмовете, научи се да боравиш с триона и да си бъбриш с бабичките, стари глупако, носи им дърва, събирай молитвено ръце в параклисите, получавай свръхестествена благодат, вземай уроци по аранжорство на цветя и си посади хризантеми край вратата, но преди всичко се ожени, за бога, намери си някое приветливо и красиво чувствително момиче, което да не ламти всяка вечер за мартини, но и да не познава единствено тъпите кухненски съдове.
— О — каза доволен Алва, — и какво още?
— Помисли си за лястовиците по оборите и за соколите, кръжащи над полята. Знаеш ли, Рей, вчера и днес преведох още една строфа от Хан Шан, слушай: „Студената планина е къща без стени и без греди, шестте врати отляво и отдясно са отворени, коридор й е синьото небе, стаите са празни и свободни, източната стена се опира о западната, в средата няма нищо. Кредитори не ме безпокоят, студено ли е, паля малък огън, когато гладен съм, варя си зеленчуци, не обичам кулака с големия обор и пасището… сам затвор си той строи, влезе ли веднъж, не може вече да излезе, помисли върху това, то може да се случи и на теб.“
После Джефи взе китарата и запя; после я взех аз и съчиних песничка за бързия влак „Среднощния призрак“, като дърпах струните безразборно, или по-скоро барабанях с пръсти по тях — тан, тан, тан.
— Тази песен е за калифорнийския „Среднощен призрак“, но знаеш ли какво си представям като я слушам, Смит? Горещина, страшна горещина, десетметров бамбук леко се поклаща от слабия ветрец, ужасна жега, отнякъде се дочува как монаси свирят нестройно на флейти, а когато рецитират сутри на фона на отмерения квакиутълски ритъм на барабана и звука от пръчки и звънчета, се получава нещо наподобяващо древни индиански напеви… Същината на нещата ни се изплъзва, момчета, затова нека се върнем в дните, когато мъжете се сродяваха с мечките и разговаряха с бизоните, за бога. Сипете ми едно питие. Та значи гледайте чорапите ви да не са скъсани и обувките ви винаги да са лъснати.
И сякаш това не стигаше, ами и Къфлин, който седеше с кръстосани крака, каза съвсем спокойно:
— Моливи подострете, вратовръзки затегнете, обувките лъснете, копчелъка затворете, зъбите измийте, косата си срешете, пода изметете, боровинков пай хапнете и очите отворете…
— Това с боровинковия пай ми хареса — каза сериозно Алва, допрял с пръст устната си.
— И не забравяйте, че направих всичко, което бе по силите ми, но рододендронът си остана непросветен, мравките и пчелите са комунисти, а тролеите се отегчават.
— А малки япончета в бързия влак пеят „Катеричка рунтавелка, тра-ла-ла“! — провикнах се аз.
— А планините живеят в пълно невежество, така че аз не се предавам, събуйте си обувките и си ги мушнете в джобовете. Сега разбрах всичките ви въпроси, много жалко, дайте ми да пия, mauvais sujet18.
— Не настъпвайте мухльото! — изкрещях пиян.
— Опитай се да го направиш, без да настъпваш мравояда — каза Къфлин. — Не бъди цял живот тъпанар бе, тиквеник с тиквеник. Разбираш ли какво искам да кажа? Моят лъв е сит, аз до него спя.
— О — каза Алва, — иска ми се да мога да запиша всичко това.
Бях смаян, бях направо изумен от невероятната скорост, с която се щураха подобни мисли из заспалия ми мозък. Виното ни опи и ни замая главите. Беше щура нощ. Накрая с Къфлин се сборичкахме, направихме дупки в стените и едва не съборихме малката барака; на другия ден Алва направо полудя. По време на борбата аз едва не счупих крака на бедния Къфлин, а на мен ми се заби една треска доста лошо около сантиметър под кожата и не можах да я извадя почти година след това. Междувременно като някакъв призрак на вратата се появи Морли, носейки два литра кисело мляко, и ни попита дали не искаме да пийнем. Джефи си тръгна около два часа след полунощ и каза, че на сутринта ще се върне да ме вземе за великия ден на пълното ми екипиране. Всичко беше наред с дзен-лунатиците, психиатрията беше достатъчно далеч, за да могат да ни чуят. Но в цялата тази работа имаше нещо мъдро и всеки би се убедил в това, ако някоя нощ се разходи пеша из улиците на предградията — от двете страни се изнизват редици от къщи, трапезариите им са ярко осветени и отвътре се чува монотонният звук на телевизорите, а всички семейства вероятно са насочили вниманието си към едно и също шоу; никой не говори; в дворовете цари тишина; кучетата те лаят, защото чуват човешки стъпки, а не звук от автомобил. Ще ме разберете още по-добре, когато един ден се окаже, че скоро всички хора по света ще започнат да мислят по един и същи начин, а дзен-лунатиците отдавна са напуснали тази земя, смеещи се с прашни устни. Само едно добро нещо бих могъл да кажа за хората, гледащи телевизия, за милионите поклонници на Едното око: докато седят пред него, те не вредят на никого. Но и Джефи не вредеше на никого… Представям си го в бъдеще — крачи гордо с пълна раница на гърба из улиците на предградията, минава край посинелите от светлината на телевизорите прозорци на къщите, самотен притежател на единствените мисли, неподвластни на господин Електрическия ключ. А колкото до мен, може би отговорът се крие в малкото ми стихотворение за Бъди, което продължаваше така: „Кой, кажи ми, си направи с бедните хора жестока шега, като плъхове сити да бродят, сами из пуста земя?“, Монтана Слим запита Бъди и поглед в него прикова, в тоз приятел на мъжете, в леговището на лъва. „Бог нима е полудял и като пиян мерзавец станал, тоз, който даваше преди, уродливо ли се изкриви? Градина даде ти, но суха, с потопа после те заля и неведнъж, уви, удави в кръвта ти цялата Земя. И аз те моля, мой приятелю, но не увъртай, кой, кажи, направи този мръсен номер на всеки — Хари или Дик? А и защо са толкоз подли тез извечни небеса? Каква ли би могла да бъде целта на цялата игра?“ Мислех, че може би най-сетне ще разбера това от бродягите на Дхарма.