22
Междувременно Джефи ме очакваше в хубавата си къщичка в Корте Мадера, Калифорния. Тя беше собственост на Шон Монахан — дървена хижа, разположена край кипарисов плет върху стръмно тревисто хълмче, покрито с борове и евкалипти, зад къщата на Шон. Построил я беше преди години някакъв старец, който искал в нея да умре. Беше добра постройка. Бях поканен да остана да живея там толкова дълго, колкото пожелая, без да плащам наем. След като дълги години била запусната, тя била пригодена за живеене от зетя на Шон — Уайти Джоунс, добър млад дърводелец, който беше сложил зебло върху дървените стени и беше докарал хубава печка на дърва и газена лампа, но никога не бе живял тук, защото се наложило да отиде да работи извън града. Така Джефи се пренесъл вътре, за да завърши учението си и да се отдаде на усамотение. Ако някой искаше да дойде да го види, трябваше да се изкатери по нанагорнището. По пода имаше сламени рогозки и в едно писмо Джефи пишеше: „Седя, пуша лула, пия чай и слушам как вятърът извива тънките евкалиптови клони като камшици, а кипарисовият плет шуми.“ Щеше да остане там до 15 май, когато беше заминаването му за Япония, където беше поканен от една американска фондация, за да се изучава в манастир под наставленията на учител. „Междувременно, пишеше Джефи, ела да споделиш тъмната хижа на безумеца, пълна с вино, неделни момичета, обилна храна и бумтящи в печката дърва. Монахан ще ни даде дърводелски инструменти, за да отсечем няколко дървета от големия му двор, да ги нарежем и нацепим, и аз ще те науча на всичко в занаята.“
През зимата Джефи беше пътувал на стоп до родния си край в Северозапада, нагоре през покрития със сняг Портланд и още по-нататък през посинелите от студ и лед области, накрая беше отседнал във фермата на свой приятел в долината Нууксек в Северен Вашингтон, беше прекарал една седмица в разнебитена дървена хижа на берачи на боровинки и се беше катерил наоколо. Имената „Нууксек“ и „Национален планински резерват Бейкър“ извикаха в ума ми роден от детските ми мечти красив, кристално ясен пейзаж от сняг, лед и борове някъде в Далечния запад… Но аз стоях върху нагорещеното априлско шосе на Северна Каролина, очаквайки да видя какъв ще бъде първият ми късмет, а той се появи много скоро във вид на гимназист, който ме закара до градчето Нешвил, където се пекох около половин час на слънцето, докато не ме взе мълчалив, но приятен морски офицер, който ме откара чак до Грийнвил, Южна Каролина. След като бях прекарал цялата зима и ранната пролет в несравнимо спокойствие, спейки на верандата и почивайки в гората, ограниченията на пътуването ми се сториха по-тежки и по-ужасни отвсякога. В Грийнвил например изминах напразно три мили пеша в жарещото слънце и се изгубих в лабиринта от задни улички в центъра на града, оглеждайки се за някое главно шосе, в един момент минах край ковачница, пълна с черни, потни и покрити с въглищен прах цветнокожи мъже, и щом ме лъхна отвътре горещата струя, извиках: „Пак съм в ада!“
По пътя започна да вали и след няколко смени вече бях в дъждовната нощ на Джорджия, където си починах, седнал върху раницата под изнесената над тротоара стреха на стар железарски магазин, и изпих четвъртинка литър вино. Нощта беше дъждовна и нямаше коли. Когато мина автобусът на „Грейхаунд“, аз го спрях и отидох с него до Гейнсвил. В градчето реших да поспя малко край железопътните релси, но те бяха на около миля и тъкмо когато стигнах и вече се готвех да го направя, край мен маневрира локомотив и мъжете вътре ме видяха, така че се оттеглих в един пущинак край релсите, но патрулката започна да обикаля наоколо с включен прожектор (навярно бяха чули за мен от железничарите, а може и да не бяха), така че се отказах, и без това имаше прекалено много комари, върнах се в града и зачаках някой да ме вземе край ярките светлини на закусвалните в центъра, ченгетата вече ме виждаха много добре и затова не ме търсеха и ме оставиха на мира.
Никой не ме взе, а вече се зазоряваше, затова наех за четири долара стая в един хотел, изкъпах се и си починах добре. Но отново ме обхванаха мрачните мисли на бездомник, както по време на коледното ми пътуване на изток. Това, с което можех наистина да се гордея, бяха здравите ми работнически обувки с дебелите нови подметки и пълната раница. На сутринта, след като закусих в едно неприветливо ресторантче с въртящи се вентилатори на тавана и mucho20 мухи, аз излязох на нагорещеното шосе и ме взе един камион до Флауъри Бренч, Джорджия, след няколко смени за кратки разстояния прекосих Атланта и стигнах до малко градче в другия й край на име Стоунуол, там ме качи огромен дебел южняк с широкопола шапка, който вонеше на уиски и постоянно разказваше вицове, и се обръщаше към мен, за да види дали се смея, като междувременно подкарваше колата по мекия банкет и вдигаше облаци от прах зад нас, така че дълго преди да сме стигнали целта на пътуването му, аз се извиних и казах, че искам да сляза да хапна.