На сутринта открих следа от гърмяща змия в пясъка, но тя можеше да е и от предното лято. Имаше съвсем малко следи от обувки и те бяха на ловци. Утринното небе беше лазурносиньо, слънцето напичаше, наоколо имаше много сухи съчки, с които да си запаля огън. В огромната си раница имах консерви със свинско с фасул. Приготвих си кралска закуска. Проблемът сега беше водата — въпреки че я изпих всичката, слънцето беше силно и аз ожаднях. Тръгнах нагоре да изследвам дерето и стигнах до края му, там се издигаше голяма канара, а в подножието й се разстилаше много по-мек пясък от този по-надолу. Реших тази нощ да си устроя лагера тук, след като прекарам един приятен ден в стария Хуарес, обикаляйки църквите и улиците и наслаждавайки се на мексиканската храна. За миг се замислих дали да не оставя раницата си тук, скрита между скалите, но все пак имаше някаква вероятност някой стар скитник или ловец да мине и да я намери, затова я метнах на гръб, спуснах се надолу до релсите, изминах обратно трите мили до Ел Пасо и я оставих за двадесет и пет цента в гардероба на гарата. После тръгнах през града, стигнах до граничната бариера и я преминах за две пенита.
Това се оказа един щур ден, който започна съвсем нормално с посещение в църквата на Мари Гваделупа, шляене из индианския пазар и висене по пейките в парка сред весели мексиканчета, но по-късно дойдоха баровете, пийнах малко повече и започнах да крещя на стари мустакати мексикански пеони21: „Todas las granas de arena del desierto de Chihuahua son vacuidad!“22, а накрая се натъкнах на тайфа зли мексикански апаши, които ме заведоха в тяхната влажна каменна пушалня и ме опушиха на светлината на свещи, после доведоха свои приятели и задименият сумрак се изпълни със замаяни силуети. Всъщност в един момент цялата тази работа ми писна, спомних си снежнобелия пясък на дерето и местенцето, където щях да пренощувам, и поисках да си ходя. Но те не ме пуснаха. Един от тях открадна няколко неща от чантата с покупките ми, но това не ме интересуваше. Друго едно от момчетата беше педераст, беше се влюбило в мен и искаше да тръгнем заедно за Калифорния. В Хуарес вече беше паднала нощта; врявата в кръчмите заглъхваше. Отидохме да пийнем по бира в един бар, който беше пълен предимно с войници негри, изтегнали се наоколо със сеньорити в скута — шантаво местенце, от автомата гърмеше рокендрол, беше истински рай. Хлапето искаше да отида при американците и да им прошепна, че знам едно местенце, където има момичета.
— После ще ги заведа в моята стая, шшт, няма момичета! — каза то.
Разделихме се чак на граничната бариера. Помахахме си на сбогуване. Но този град беше грешен, а непорочната ми пустиня ме очакваше.
С бързи крачки преминах границата, прекосих Ел Пасо, стигнах до гарата, взех си раницата, въздъхнах дълбоко и веднага се отправих надолу по железопътната линия към дерето, което разпознах съвсем лесно в лунната светлина, после нагоре по него, а обувките ми правеха флоп-флоп като тези на Джефи, и в този миг осъзнах, че наистина съм научил от него как да отхвърля от себе си злото на света и на големия град и да открия истинската чистота на душата си само с една добра раница на гърба. Стигнах до лагера, разпънах спалния чувал и благодарих на Бога за всичко, което ми беше дал. Сега споменът за дългия грешен следобед, прекаран в пушене на марихуана с мексикански хлапета с широкополи шапки на тила, в мухлясалата, осветена със свещи стая, беше като сън, като лош сън, какъвто имах веднъж върху сламената постеля край „Буда-поточето“ в Северна Каролина. Медитирах и се молех. Нищо не може да се сравни със съня в безлюдната зимна нощ, стига, разбира се, човек да се е мушнал в хубав, топъл спален чувал. Тишината е толкова наситена, че можеш да чуеш в ушите си бученето на собствената си кръв, но много по-силно от него е онова тайнствено бучене, което винаги съм оприличавал със звука на диаманта на мъдростта — тайнственият тътен на самата тишина, което е едно велико „Сссссс“, напомнящо за нещо, което, изглежда, човек е забравил през напрегнатите дни, последвали рождението му. Искаше ми се да мога да обясня всичко това на хората, които обичах — на майка ми и на Джефи, но просто не съществуваха думи, с които да се опише неговата празнота и яснота. „Съществува ли едно определено учение, което да бъде дадено на всички живи същества?“, навярно са запитали навъсения, снежен Дипанкара, а отговорът му сигурно е бил тътен от тишината на диамант.