С такава жена Шон, макар и да нямаше постоянни ангажименти като дърводелец, беше успял да спести няколко хиляди долара в банката. И тъй като беше тип старовремски домовладика, той беше щедър, винаги настояваше да те нагости и ако в къщата имаше много гости, той слагаше голяма трапеза (с прости, но вкусни ястия) върху маса на двора, като винаги имаше и голяма кана с червено вино. Съществуваше подобна уговорка и той стриктно я спазваше — правехме си винени купони и ако дойдеха хора, както ставаше винаги, за почивните дни, те трябваше да носят храна или пари, с които тя да се закупи. После, през нощта, сядахме на двора под дърветата и звездите и добре похапнали, пиехме червено вино, а Шон изваждаше китарата и пееше фолклорни песни. А когато ми писнеше, аз се качвах горе на хълма и лягах да спя.
След като хапнах и си побъбрих малко с Кристин, аз се качих до бараката. Стръмнината започваше рязко още от задната врата на къщата. По нея се издигаха огромни пондероси23 и други видове борове, а в съседното имение се простираше приказна ливада с диви цветя и две великолепни лаврови дръвчета, чиито гладки вейки се свеждаха над сочната трева в яркото слънце. „Боже, тук ще се окаже по-велико, отколкото в гората в Северна Каролина!“, помислих си, загледан нагоре. Върху затревения хълм Шон и Джефи бяха повалили три огромни евкалипта и ги бяха нарязали на парчета с бензинова дърворезачка. Дръвникът вече беше сложен и ясно се виждаше, че са започнали да разцепват големите късове с клинове, тежки чукове и брадви с двойни остриета. Пътечката беше толкова стръмна, че човек трябваше да се изкачва по нея приведен като маймуна. Тя следваше дълъг кипарисов плет, посаден от стареца, който беше починал горе преди няколко години. Плетът възпираше студените мъгливи ветрове откъм океана да духат безпрепятствено през имението. Имаше три нива в изкачването: задният двор на Шон; после отделено с ограда малко девствено еленово паркче, където една нощ наистина видях елени, бяха пет и си почиваха (това беше място за игри); следваше една последна ограда, зад която беше върхът на тревистия хълм, в чиято лява част неочаквано се разкриваше вдлъбнатина и в нея беше разположена къщичката, едва забележима сред дърветата и цветните храсти. Постройката действително беше добра и се състоеше от три стаи, от които само една беше заета от Джефи, а отзад бяха струпани цепеници за горене, имаше магаре за рязане на дърва, брадви и външен нужник без покрив — просто дупка в земята и преградка. Беше като чудна градина в първата утрин на света — слънчевите лъчи се процеждаха през гъстото море от листа, птичките и пеперудите прелитаха наоколо, беше топло и приятно, откъм оградата с бодлива тел се носеше дъх на планински пирен и цветя, а тя стигаше до самия връх, откъдето се разкриваше цялата област Мерин. Влязох вътре.
На вратата имаше табелка с китайски йероглифи; никога не разбрах какво означават: навярно „Мара, стой далеч“ (Мара Изкусителя). Вътре ми се разкри чудната простота на начина на живот, който водеше Джефи — чисто, спретнато, със странен разкош, без да е похарчен и един цент за обзавеждането. Стари глинени вази преливаха от букети цветя, набрани из двора. Книгите бяха прилежно подредени в оранжеви кашони. Подът беше застлан с евтини сламени рогозки. Стените, както казах, бяха покрити със зебло, което е едно от най-приятните неща, с които човек може да ги покрие — много атрактивно и приятно ухаещо. Върху рогозка беше разстлано тънкото дюшече на Джефи, отгоре му имаше мек вълнен шал с индийски десен, а при главата внимателно беше навит за през деня спалният му чувал. Скрити от погледа, в един шкаф зад завеска от зебло стояха раницата и другите му вехтории. На стената висяха красиви щампи на древни китайски рисунки върху коприна, карти на областта Мерин и на Северозападен Вашингтон, както и разни стихотворения, които Джефи беше написал и закачил на пирон, за да ги четат всички. Последното от тях, закачено върху останалите, гласеше: „Всичко започна току-що с една чуруликаща птичка, която кацна върху верандата на два метра от мен през отворената врата и после отлетя; тя прекъсна ученето ми и аз видях приведения към прашната земя дънер на старата секвоя, извил се в огромна дъга от жълти цветове, надвишаваща човешки бой, под която минавам всеки път, когато влизам вътре. Клоните й премрежват слънчевата светлина. Врабчета с бели венчета чудно чуруликат в короните на дърветата, някакъв петел в долината долу кукурига ли, кукурига. Шон Монахан чете зад мен под слънцето «Диамантената сутра». Вчера четох «Миграцията при птиците», четох за дъждосвиреца и арктическия рибар, днес тази голяма абстракция е пред вратата ми. Червеношийките скоро ще отлетят, гнездящите двойки ще оберат всички клечици по земята и много скоро в маранята на някой горещ априлски ден, спуснала се над хълма, без да има нужда да го прочета, ще знам, че морските птици са подгонили пролетта на север покрай брега и след шест седмици вече ще свиват гнезда в Аляска.“ Беше подписано: „Яфет М. Райдър, кипарисовата хижа, 18.III.56.“