Кристин излезе да ни погледа и извика:
— Ще ви приготвя хубав обяд.
— Добре.
С Джефи бяха като брат и сестра.
Нацепихме много дърва. Беше страхотно да стоварваш чука с цялата му тежест върху клина и да усещаш как дървото поддава ако не от първия, то от втория път. Уханието на стърготини и борова смола, морският бриз, повяващ над смълчаните възвишения, песента на чучулигите и пеперудите, кръжащи над тревата — всичко това беше великолепно. После влязохме и се нахранихме обилно с наденички, ориз, супа, червено вино и току-що изпечените от Кристин хлебчета, след което седнахме боси с кръстосани крака на пода и запрелиствахме книгите от огромната библиотека на Шон.
— Чувал ли си историята за ученика, който запитал дзен-учителя: „Какво е Буда?“
— Не, и какво отговорил той?
— „Буда е изсъхнало лайно“, бил отговорът. Ученикът получил неочаквано просветление.
— Обикновено лайно?
— Знаеш ли какво е неочаквано просветление? Един ученик отишъл при учителя си и отговорил на коана му, и той така го ударил с тоягата си, че младежът паднал от верандата три метра по-надолу в една кална локва. После станал и се засмял. По-късно самият той станал учител24. Той не получил просветлението си от слова, а от онова здраво и плодотворно изхвърляне от верандата.
„Да се валяш в калта, за да докажеш кристалната истина на състраданието“, помислих си аз, но вече нямах желание да изказвам на глас „думите“ си пред Джефи.
— Ууу — извика Джефи и запрати едно цвете към главата ми. — Знаеш ли как Кашапа станал Първият патриарх? Буда се готвел да изтълкува една сутра и хиляда двеста и петдесет бхикшу го чакали с кръстосани крака и подпъхнати одежди, а той само вдигнал едно цвете. Всички се смутили. Буда не промълвил. Само Кашапа се усмихнал. Така Буда го избрал. Това е известно като проповедта с цветето, момчето ми.
Влязох в кухнята, взех си един банан и като излязох, казах:
— А аз ще ти кажа какво е нирвана.
— Какво е?
Изядох банана, изхвърлих обелката и не казах нищо.
— Това е проповедта с банана.
— Хуу! — извика той. — Някога разказвал ли съм ти за Стария койот и как двамата със Сребърната лисица създали света, като играли тропаница в празното пространство, докато под краката им не се появило парче земя? Между другото, виж тези рисунки. Това е известната рисувана история, наречена „Биковете“.
Представляваше старинна китайска поредица от рисунки, в която се показваше първо как едно момче отива с тояжка и вързопче в планината като някакъв американски скитник ала Нат Уилс от 1905-а, после намира един бик и се опитва да го опитоми и язди, накрая успява, но веднъж направило го, то изоставя животното и просто сяда под лунната светлина и медитира, после го виждаме как слиза от планината на просветлението и неочаквано следващото квадратче е абсолютно празно, а последващото вече изобразява разцъфнало дърво, след което на последната рисунка се вижда, че малкото момче е станало едър и дебел, смеещ се стар маг, който, вече просветен, влиза с голяма торба на гърба в града, за да се напие с касапите, а друго момче се е запътило с тояжка и вързопче към планината.
— И тази история се повтаря безброй пъти — учениците и учителите изминават една и съща пътека, първо трябва да намерят и опитомят бика на духовната същност, после да го изоставят, след това достигат до нищото, представено от празното квадратче, и постигнали веднъж нищото, те постигат всичко, показано чрез разцъфналото пролетно дърво, и така, накрая те слизат в града, за да се напият като Ли По с касапите.
Това беше много мъдра история и ми напомни за собствените ми преживявания в гората, когато се опитвах да опитомя разума си, вследствие на което осъзнах, че той е празен и буден и не се налага да правя нищо, а сега се напивах с касапина Джефи. Слушахме плочи, излежавахме се и пушехме, а после излязохме и нацепихме още дърва.
А когато следобедът започна да преваля и времето захладня, се качихме при къщичката да се измием и облечем за нощта на големия съботен купон. Докато още беше светло, Джефи слиза и се качва по хълма поне десет пъти, ходи да се обажда по телефона, да види Кристин, да вземе хляб и да донесе чаршафи за момичето си тази вечер (когато си водеше момиче, той винаги слагаше чисти чаршафи върху тънкото дюшече, постлано върху рогозките, това беше нещо като ритуал). Но аз просто си седях на тревата, без да върша нищо, и пишех хайку или наблюдавах кръжащия във въздуха лешояд. „Сигурно наблизо има мърша“, помислих си.
— Защо цял ден бездействаш? — попита Джефи.