— Нищо — рече той. — Стига, Ейми. Замълчи, ще те чуе.
— Добре, ето виж, мъча се. — Но продължаваше да го гледа с внезапно смачканото си лице, странно неподвижно под невероятния поток вода, сякаш не само очите, а и всички пори изведнъж са бликнали; сега и тя заговори направо, тъй както течаха мислите й, без да споменава въпроси или обстоятелства, не вече нападателно и не в оправдание: — Щеше ли да тръгнеш с мен, ако не беше разбрал?
— Не. Пак не бих тръгнал. Не мога да я оставя. И няма да я оставя, докато е жива. Нито тази къща. Не мога… — Гледаха се, тя се вглеждаше в очите му, като че виждаше там не отражението си, а пергаментното лице от долния етаж — купчината мръснобяла коса, жестоките и неумолими очи; собственият й образ бе сякаш изтрит от нещо, надхвърлящо и слепотата: нещо твърдо, непобедимо, разпънато на кръст.
— Да — каза тя. Измъкна отнякъде парченце марля и леко почна да попива очите си, дори сега инстинктивно внимаваща да не размаже вече размития аркансил. — Бити сме. Тя ни би, както си лежи в леглото. — Обърна се, отвори шкафа, извади пътна чанта и нахвърля в нея кристалните принадлежности от тоалетната маса. След това отвори едно чекмедже. — Сега не мога да си взема всичко. Ще трябва…
Сега се раздвижи и той. От скрина, върху който се намираше малката празна рамка, измъкна портфейла си, взе от него банкнотите и ги пъхна в ръката й.
— Май не са много. Но до утре пари няма да ти трябват.
— Да — съгласи се тя. — Тогава можеш да ми пратиш и другите неща.
— Добре — каза той. Тя сгъна банкнотите между пръстите си. Не го гледаше. Трудно можеше да се разбере къде гледа, но във всеки случай не парите. — Нямаш ли някаква чанта или портмоне да ги прибереш?
— Имам — каза тя. Не преставаше да мачка парите, без да ги поглежда, без да им обръща никакво внимание, сякаш нямат никаква стойност и тя ги е взела просто разсеяно и несъзнателно. — Да. Бити сме. Просната на онова легло, от което никога няма да мръдне, додето не я изнесат някой ден, изнамери тази брошка и ни би. И двамата. — И се разплака. Гласът й бе странно притихнал. — Детенцето ми! Горкото ми детенце!
Този път не й каза да замълчи. Само я изчака отново да избърше очи — живо и енергично, погледна го с израз почти като усмивка, усмивката на едно грижливо гримирано вечерно лице, сега отпуснато, набраздено и натежало от умората и облекчението, което идва след сълзите.
— Е? — обади се тя. — Вече е късно. — Наведе се, ала той предугади и вдигна чантата; по стълбите слязоха заедно; над вратата на мисиз Бойд видяха осветеното прозорче.
— Жалко, че не си с колата — каза той.
— Да. Изгубих ключа в клуба. Но се обадих в гаража. Утре ще донесат нов.
Спряха във вестибюла, той телефонира за такси. Докато чакаха, от време на време казваха по нещо.
— Най-добре веднага си лягай.
— Да. Уморена съм. Доста танцувах.
— Как беше музиката? Биваше ли я?
— Да. Всъщност не знам. Предполагам. Като танцува човек, обикновено не забелязва каква е музиката.
— И аз тъй мисля. — Таксито пристигна. Излязоха, той по пижама и халат; земята бе замръзнала, корава като желязо, а небето — ясно и хапливо. Помогна й да се качи.
— Прибирай се бързо — каза му тя. — Поне палтото си да беше сложил.
— Сега — рече той. — Ще ти донеса другите неща рано.
— Не съвсем рано. А сега бягай. — Тя се облегна, плътно загърната в палтото. Той вече бе забелязал как по едно време, докато още бяха в спалнята, топлата й женска дъхавина отново се прибра и сега тя пак излъчваше лекия дъх на мраз, чуплив, непроницаем и безнадежден. Автомобилът потегли и той повече не се обърна. Като затваряше вратата, майка му го повика. Но той не спря, дори не вдигна поглед към вратата й. Изкачи се по стълбите, далеч от този мъртъв, равен, буден и безапелационен глас. Огънят бе угаснал. Огледалата и полираното дърво хвърляха силно розово сияние, мирно, безметежно и топло. Книгата все така лежеше разтворена на стола. Вдигна я, приближи се до масата между леглата, потърси и намери целофанената опаковка от чистачката за лула, с която си отбелязваше мястото, докъдето е прочел, сложи я между страниците и остави книгата. Беше джобното издание на „Зелените дворци1“. Бе открил тази книга в юношеските си години и оттогава все нея четеше. По онова време го интересуваше само оная част, в която се разправя за пътешествието на тримата, които тръгнали да търсят несъществуващата Риолама — намираше страниците и скришом ги препрочиташе, тъй както всяко нормално момче нормално поглъща баналната еротика или по-пикантното четиво, възкачваше се и той на планината заедно с Рима, за да пристъпи към пещерата, без да разбира, че всъщност го е привличал символът на пещерата, а накрая се спасяваше от него, изпитвайки като Рима същото желание и същата необходимост да избяга, проследяваше я покрай пещерата, додето спре, нетрайна като пламъчето на кибрита и също тъй слаба под студената и безчувствена луна, дори неподозираща неговото присъствие. С тогавашната си невинност вярваше, внезапно обзет от отчайваща радост, че нейната загадка изобщо не е загадка, тъй като е само физическа, че тя е телесно недосегаема и непълна; и както всички млади, оправдаваше и бранеше с кротко отчаяние собственото си същество (както му се струваше, станало такова или инакво не по своя вина), търсейки за това подкрепата на прочетеното в книгите. След като се ожени, престана да препрочита книгата, докато не умря детето и не почнаха съботните вечери. Сега той вече избягваше пътешествието до Риолама. Сега четеше само този пасаж, където Авел (единственият мъж на земята, който знаел, че е сам) странства из глухия запретен лес, изпълнен с песента на птиците. Отиде до скрина и отново дръпна чекмеджето, в което държеше портфейла си, постоя за момент, опрял ръка на ръба.