— Защо? Не можете ли да й кажете кой съм, Джоузеф?
— Аз ли? Не се бъркам там! — промълви той и скри глава.
Снегът започна да вее нагъсто. Грабнах дръжката, за да опитам още веднъж, но тъкмо тогава в двора зад мен се появи млад човек без връхна дреха, понесъл вила на рамо. Той ми извика да го следвам и след като преминахме през една пералня и някакво застлано с плочи пространство, с навес за въглища, помпа и гълъбарник, най-сетне пристигнахме в огромната затоплена и приветлива стая, където ме бяха приели преди. Тя светлееше приятно от светлината на грамаден огън, накладен от въглища, торф и дърва, а близо до масата, върху която бе сложена обилна вечеря, с доволство забелязах „госпожата“ — една личност, за чието съществуване не бях дори и подозирал. Поклоних се и зачаках с надежда, че ще ми кимне с глава да седна. Тя се вгледа в мен, облегната на стола, но не трепна и не продума.
— Лошо време — подех аз. — Боя се, госпожо Хийтклиф, че вратата трябва да носи последствията от неголямото усърдие на вашите слуги. Поизмъчих се, докато ги накарам да ме чуят.
Тя изобщо не отвори уста. Впих поглед в нея, а и тя се взря в мен. Във всеки случай тя не сваляше поглед от мен и ме гледаше хладно и безразлично, поставяйки ме в крайно неудобно и неприятно положение.
— Седнете! — рече младият човек с груб глас. — Той скоро ще си дойде.
Подчиних се и се поизкашлях, после повиках злата Юнона, която благоволи при тая втора наша среща да помръдне самия крайчец на опашката си в знак, че ме познава.
— Красиво животно! — започнах отново. — Смятате ли да се разделите с малките, госпожо?
— Не са мои — отвърна любезната домакиня, и то по-отблъскващо, отколкото самият Хийтклиф би могъл да отговори.
— Значи, вашите любимци са измежду онези? — продължих аз, обръщайки се към един потънал в сянка одър, пълен с нещо подобно на котки.
— Твърде странен избор на любимци! — презрително забеляза тя.
За нещастие това бяха купчина мъртви зайци. Поизкашлях се още веднъж и пристъпих по-близо до огнището, после повторих забележката си за лошото време, което имахме тая вечер.
— Не трябваше да излизате — каза тя, после стана и пресегна да вземе две от изписаните кутии за чай, поставени на полицата над камината.
В предишното си положение тя бе в сянка, но сега можех да видя съвсем ясно цялата й снага и лицето й. Тя бе стройна и още можеше да мине за съвсем младо момиче; прекрасна фигура и най-изящното малко личице, което съм имал удоволствието да видя някога; дребни черти, но много хубави; жълти като лен или по-скоро златисти букли, падащи свободно върху нежния й врат; и очи, на които нямаше да може да се устои, ако имаха приятен израз. За щастие на моето податливо сърце, единственото чувство, което се излъчваше от тия очи, граничеше с презрение и някакво особено отчаяние, което човек не би очаквал да види в тях.
Тя не можа да достигне кутиите за чай. Посегнах, за да й помогна. Тя се нахвърли върху мен, както би се нахвърлил скъперник, ако някой понечи да му помогне да преброи жълтиците си.
— Не ми трябва помощта ви! — сопна се тя. — Мога сама да ги взема.
— Прощавайте — побързах да отвърна.
— Канен ли сте на чай? — попита тя, като навлече престилка върху спретнатата си черна рокля и застана надвесена над чайника с лъжичка чай в ръка.3
— На драго сърце бих изпил една чаша — отвърнах аз.
— Канен ли сте? — повтори тя.
— Не — отвърнах почти с усмивка. — Тъкмо вие бихте могли да ме поканите.
Тя запрати чая заедно с лъжичката обратно в кутията и седна нацупено в стола си. Челото й се сбръчка и алената й долна устна се издаде напред като на дете, готово да заплаче.
В това време младият човек бе навлякъл някаква твърде оръфана дреха и сега, изправил снага пред жаравата, не погледна изкосо, сякаш ни разделяше някаква още неотмъстена кръвна вражда. Дрехите и говорът му бяха недодялани, без следа от превъзходството, което личеше у господин и госпожа Хийтклиф. Гъстите кестеняви къдри по главата му бяха невчесани и занемарени, бакенбардите му се спускаха разрошени към бузите и ръцете му бяха потъмнели, като на всеки общ работник. И все пак той се държеше свободно, почти надменно, и не проявяваше и най-малкото усърдие на слуга, който обслужва господарката на къщата. Понеже нямах никакви доказателства за неговото положение, реших, че ще е най-добре да не обръщам внимание на странното му поведение, а пет минути по-късно появата на Хийтклиф облекчи до известна степен неудобното положение, в което се намирах.
— Ето че дойдох, господине, както ви бях обещал — възкликнах с бодър глас, — но се боя, че лапавицата ще ме задържи тук за половин час, ако можете да ме подслоните за такова време.