— Вчера — проплака Изабела — и сега!
— Вчера! — възкликна нейната снаха. — По какъв повод?
— Като се разхождахме край блатото. Каза ми да поскитам, където си искам, докато се шляете с господин Хийтклиф.
— Това ли разбираш под грубо държане? — рече Катрин и се засмя. — Това не беше намек, че присъствието ти е излишно. Безразлично ни беше дали ще вървиш с нас или не. Просто ми се струваше, че разговорът на Хийтклиф никак няма да те интересува.
— Не, не — пак проплака девойката. — Ти искаше да се махна, понеже знаеше, че ми е приятно да съм там!
— С разума си ли е тя? — запита госпожа Линтон, обръщайки се към мен. — Ще повторя разговора ни дума подума, Изабела, а ти посочи какво би могло да представлява интерес за тебе.
— Не държа на разговора — отвърна тя. — Аз исках да съм с…
— С кого? — откликна Катрин, като забеляза, че другата не смее да завърши фразата.
— С него; и няма да позволявам винаги да ме отпъждаш — продължи тя все по-разпалено. — Ти си като кучето в яслите13, Кати, и не желаеш да обичат другиго освен тебе.
— Ти си дръзка малка маймунка! — възкликна в изненадата си госпожа Линтон. — Просто не мога да повярвам тая идиотщина. Невъзможно е тъй силно да жадуваш за възхищението на Хийтклиф и да го считаш за приятен човек! Дано погрешно да съм схванала думите ти, Изабела!
— Не, не си — рече увлечената девойка. — Обичам го повече, отколкото ти обичаш Едгар, а и той би могъл да ме обикне, стига да го оставиш!
— Тогава не бих искала да съм на твое място дори и цяло царство да ми дават — рязко заяви Катрин с вид на човек, който говори откровено.
— Нели, помогни ми да я убедя, че е луда. Кажи й какъв е Хийтклиф — човек без род, без изтънченост и без култура, някаква безводна пустош от бодливи храсти и кремък. По-скоро бих оставила ей това малко канарче в парка в зимен ден, отколкото да ти препоръчам да дариш нему сърцето си. Ти нямаш ни най-малка представа за характера му, дете мое, и само това и нищо друго не е могло да втълпи тая мечта в главата ти. Не си въобразявай, че под неговата строга външност се крият дълбини от доброжелателство и нежност. Той не е някакъв нешлифован диамант, някакъв прекрасен селяк, затворен като бисер в стрида. Той е жесток и безмилостен, също като вълк. Никога не му казвам: «Не закачай тия или ония свои неприятели, понеже няма да е великодушно и ще бъде жестоко да им напакостиш.» Казвам му: «Не ги закачай, понеже ще ми бъде страшно неприятно да пострадат.» И той би те смачкал като врабче яйце, Изабела, стига да види, че му досаждаш. Зная, че не би могъл да обича някого от Линтоновци, но въпреки това той е способен да се ожени за тебе заради богатството ти и евентуалното наследство. Алчността му става неговия най-голям порок. Ето какъв е според мен; а ние с него сме приятели, и то дотолкова, че ако наистина би помислил да те плени, щях може би да мълча и да те оставя да влезеш в клопката.
Госпожица Линтон отправи пълен с възмущение поглед към снаха си.
— Срамота! Срамота! — гневно повтори тя. — Ти си по-лоша и от двайсет неприятели, отровна ми приятелко!
— Ах! Значи, не искаш да повярваш на думите ми! — рече Катрин. — Мислиш, че говоря тъй от долен егоизъм?
— Сигурна съм в това — отвърна Изабела — и тръпки ме избиват, като те гледам!
— Добре! — извика другата. — Опитай сама, щом гледаш тъй на нещата. Казах каквото трябваше и оставям последната дума на дръзкото ти нахалство.
— И аз трябва да страдам заради нейния егоизъм — промълви тя през сълзи, когато госпожа Линтон излизаше от стаята. — Всичко е срещу мен. Тя разби единствената ми утеха. Каза един куп лъжи, нали? Господин Хийтклиф не е зъл дух. Той има благородна душа и е верен, иначе не би могъл да си спомня и сега за нея.
— Не мислете повече за него, госпожице — казах аз. — Той е предвестник на злото и не е другар за вас. Госпожа Линтон се изразяваше малко пресилено, но аз все пак не бих могла да твърдя обратното. Тя познава сърцето му по-добре и от мен или който и да е друг човек, а и никога не би го представила в по-лоша светлина, отколкото заслужава. Честните хора не крият делата си. Как е живял той? Как е забогатял? Защо живее в «Брулени хълмове», в къщата на човек, когото мрази от сърце? Казват, че господин Ърншоу се държел все по-зле, откакто е дошъл той. Двамата непрекъснато осъмват заедно и Хиндли е започнал да взема пари назаем, залагайки земите си, и само пие и играе на карти. Чух това само преди седмица, Джоузеф ми го каза, бях го срещнала в Гимъртън. «Нели — рече той, — съдебният следовател идва да прави следствие при нас. Един от тях почти си отряза пръста, като се опитваше да попречи на другия да го заколи като теле. Знаеш, нали, че господарят е решил да отиде на областното14 заседание на съда? Но как не го е страх от съдиите, нито от Павел или Петър, от Йоан или Матей15. Много обича, дори копнее да се изправи с дръзкото си лице срещу тях. А и оня хубостник Хийтклиф си го бива! Знае да се смее не по-зле от всеки друг на някоя хубава шега. Никога ли не разправя нещичко за чудесния живот, който води у нас, когато идва в „Тръшкрос Грейндж“? Ей тъй я карат. Стават при залез слънце; зарчета, коняк, затворени капаци и запалени свещи до пладне на другия ден; после глупакът отива да беснее и тропа в стаята си, та кара почтените хора от срам да запушват уши. А оня негодник първо си преброи парите, наяде се, легне да спи и после отива у съседа да брътви с жена му. Разбира се, разправя на госпожа Катрин как златото на баща й се влива в неговите джобове, а синът на баща й препуска с коня по широкия друм, докато той тича напред да вдигне бариерата.16» Джоузеф може да е стар негодник, госпожице Линтон, но не лъже; и ако е вярно това, което разправя за поведението на Хийтклиф, вие никога няма да помислите да вземете такъв мъж, нали?
13
Широко известно детско стихотворение, в което кучето седи в яслите, без да може да яде сеното, и не позволява на гладните овце да влязат и да се нахранят. — Б. пр.
14
Подвижен състав от областния съд, който обикаля околиите и разглежда дела в отделни градски центрове. — Б. пр.
16
Затворен частен път, при който бариерата се вдига след плащането на пътна такса. — Б. пр.