— Разбира се, господин Ърншоу бе поканен да съпроводи останките на сестра си до гроба. Той не изпрати никакво извинение, но и не дойде, тъй че като изключим нейния съпруг, опечалените участници в шествието бяха до един наематели и слуги. Изабела не бе поканена.
За изненада на селяните Катрин не бе погребана нито в параклиса, под паметника на Линтоновци, нито навън, при гробовете на нейните роднини. Гробът й бе изкопан в един наклонен и обрасъл с трева край на църковния двор, дето стената е толкова ниска, че изтравничета и боровинки са полазили до горния й край откъм долината и торфена земя почти я закрива. Сега съпругът й почива на същото място и над всеки от тях се издига прост надгробен камък при главата и друг гладък сив камък при краката, за да се очертават гробовете.“
СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
"Този петък бе последният хубав ден от месеца. Привечер времето се развали. От южен вятърът се преобърна в североизточен и отначало донесе дъжд, после суграшица, а накрая сняг. На другото утро човек просто не можеше да повярва, че бяхме имали три почти летни седмици — игликите и минзухарите бяха скрити под снежни навеи, чучулигите мълчаха, а младите листа на подранилите дървета бяха попарени и почернели. Тъжно, хладно и мрачно настъпи утрото! Господарят стоеше в стаята си, а аз се настаних в безрадостната гостна, която превърнах в детска стая. Стоях там ей тъй, положила на колене детето, което приличаше на хленчеща кукла, като го клатех насам-натам и наблюдавах как вятърът продължава да носи снежинките и да ги натрупва на прозореца, когато вратата се отвори и вътре влезе някой, който се задъхваше от умора и се смееше. За минута гневът ми бе по-голям от учудването ми. Стори ми се, че е една от прислужничките, и викнах по нея:
— Стига! Как смееш да проявяваш вятърничавостта си тук! Какво ще каже господин Линтон, ако те чуе?
— Прощавай — отвърна познат глас, — но зная, че Едгар си е в леглото, и просто не мога да се сдържам.
При тия думи жената пристъпи към огнището, задъхана и с ръка на слабините.
— Тичах из целия път от „Брулени хълмове“ — продължи тя след кратка пауза — освен в ония места, където съм летяла. Не знам колко пъти съм падала. Ах, навред ме боли! Не се плаши! Ще ти обясня всичко, щом си поема дъха, но имай добрината да отидеш и наредиш да ме заведат с колата до Гимъртън, а също и да кажеш на един от слугите да потърси някоя и друга дреха в гардероба ми.
Нахлулата в стаята жена беше госпожа Хийтклиф. На нея положително не й се смееше. Косите й висяха по раменете и от тях капеше вода и сняг. Тя беше облечена в обикновените си дрехи на младо момиче, които прилягаха повече на възрастта й, отколкото на нейното положение — една рокля с деколте и къси ръкави, без шапка и без шал. Роклята беше от лека коприна и цялата мокра, прилепнала в тялото й, а на краката си носеше пантофи. Прибавете към това дълбока рана под едното ухо, която не кървеше обилно само поради студа, бледо, изподраскано и наранено лице и тяло, което едва се държеше на крака от умора, и ще разберете, че първоначалната ми уплаха не намаля кой знае колко, когато можах да я разгледам по-спокойно.
— Мила госпожо — възкликнах, — няма да мръдна оттук и нищо не искам да чуя, докато не свалите всичко от гърба си и не облечете сухи дрехи, а и в Гимъртън няма да вървите тая вечер, тъй че е излишно да заръчвам колата.
— Ще отида — рече тя, — било пешком, било с кола. И все пак нямам нищо против да се облека както трябва. И… Ах, виж как струи водата по врата ми. От огъня кожата ми започна да смъди17.
Тя настоя да изпълня нарежданията й, преди да ми позволи да се докосна до нея, и едва когато на кочияша бе казано да бъде готов и една от прислужничките бе изпратена да опакова необходимите дрехи, можах да получа съгласието й да превържа раната и да й помогна да смени дрехите си.
— А сега, Елен — рече тя, когато привърших работата си и тя се разположи в едно кресло край огнището с чашка чай в ръка, — седни срещу мен и остави нейде бебето на нещастната Катрин. Не ми е приятно да го гледам. Не трябва да мислиш, че не държа на Катрин, понеже се държах тъй глупаво на влизане в стаята. И аз плаках, да, горчиво плаках — повече, отколкото друг има основание да плаче за нея. Разделихме се, без да се подобрим, както си спомняш, и аз не мога да си простя това. Но въпреки всичко съвсем не бях склонна да му съчувствувам, да съчувствувам на тоя див звяр! Ах, дай ми ръжена. Това е последното нещо от него, което имам върху себе си.