Кол забеляза Сали — стоеше до трибуната. Добра агентка. Погледът й беше забит в публиката с поразителна незаинтересованост. Но и тя нямаше пистолет.
— Дали човекът, който се опитва да стане ваш лидер, обръща внимание на нашия нов свят? Дали знае, че цялата ни страна, страна със смесени раси и култури, е заобиколена от крепостни стени и лични полицейски сили?
Кол мина покрай една покрита с шперплат витрина. Вратата бе закована с дъски, но хромираният катинар бе отключен.
— Ние ставаме все по-малко нация и все повече свят на племенни групи, обединени от етническа принадлежност, географско положение и финансово състояние.
До пустия магазин имаше евтин фризьорски салон, специализиран в подстригване на клиенти по време на обедната им почивка.
— Разбиранията и принципите, определяли човешките същества още откакто сме изпълзели от блатата, не са изчезнали, но как…
Следваше пицария, извършваща доставки по домовете: аромат на сирене, пеперони и…
Катинарът беше отключен!
— … как се справяме с желанията и потребностите си…
„Там!“ Две сгради по-назад, на втория етаж над закования, но отключен магазин: отворен прозорец. Най-близкото ченге се намираше в парка оттатък улицата, с гръб към снайперисткото гнездо. Ушите му бучаха от екота на мегафона.
„Тичай. Вратата: отворена. Бързо вътре. През дупките в шперплата на прозорците се процеждат снопове светлина. Вятърът се носи из праха и боклуците в пустия магазин. По пода е пръсната смачкана хартия. Празна стая, голям празен кашон…
Врата в дъното. Отвори я. Друго помещение. Тоалетна. Стълби, изкачващи се на зигзаг по стената. Бледа светлина — отворена врата на втория етаж. Стъпвай по ръбовете на стъпалата, за да не скърцат. Бавно нагоре. Тук…“
Далтън надникна иззад касата на вратата: гола стая. До отворения прозорец стоеше мъж, наблюдаващ парка. На хълбока му бе опрян прикладът на пушка с оптически мерник.
„Дотам са десетина-дванайсет метра — помисли си Кол. — Влез. Недей да раздвижваш въздуха, движи се плавно.
Пушката не е автоматична. С такава Лий Харви Осуалд3 стреля… колко… три пъти за седем или девет секунди? За десет секунди се промени целият свят. Може да стреля два пъти за две…
Още шест беззвучни крачки. Сега е на девет метра. Бял. Около трийсет и пет годишен. Висок. Къса коса. Скиорско яке. Черни маратонки.“
Гласът на Фарън изпълни стаята:
— Силата тласка, властта действа…
В долната част на двойното стъкло на прозореца Кол видя приближаването на собственото си отражение. „Не поглеждай надолу! — телепатично заповяда той на мъжа с пушката. — Не извръщай очи от целта си…“
Мъжът се обърна към него…
Инспекторът се хвърли напред, протегна дясната си ръка, изпъна палец, насочи показалец към снайпериста и изкрещя:
— Бум! Бум! Бум!
Снайперистът трепна.
Кол изби дулото на пушката от гърдите си, но прикладът го удари в ребрата. Той залитна назад, без да изпуска цевта. После насочи коляното си към стомаха на мъжа, но онзи го отблъсна и Далтън се стовари на пода.
В слабините му се заби крак. Инспекторът се преви на две. Прикладът го удари по скулата. В зейналата си за въздух уста усети студена стоманена тръба. Горчиво парлив вкус на смазка, гадене…
— Властта се създава от обстоятелствата и личния избор…
Изщрака метал и в патронника влезе патрон.
— Не го убивай още — каза гласът на Монаха.
15.
Далтън Кол седеше на задната седалка на паркираната лимузина. Срещу него бяха Монаха, Джон Лейбовиц и Джеф Ууд. До автомобила бяха застанали снайперистът и Нгуен. Слънчевите очила на Нгуен отразяваха тълпата, която се изливаше от Военния парк.
— И какво трябваше да направя? — попита Кол.
— И какво ви накара да направите онова, което направихте? — попита Джеф Ууд.
— Инстинктът ми. — Кол хвърли гневен поглед към тримата, които му бяха „помогнали“ да се настани в тази заключена кола. — Телевизията.
— Животът не е полицейско предаване, приятел — отбеляза Монаха.
— Не гледам полицейски предавания. Но поне веднъж годишно гледам старите кадри от Далас, отворения прозорец и Джак Ръби в действие. И всички други случаи, когато някой не е направил достатъчно.
— Благодарни сме ви, че сте готов да рискувате живота си за Фарън — каза Лейбовиц. — Но се чудим защо изобщо сте влезли в онази сграда. Хората от рекламата не правят такива неща.