Помислих си, че може би трябва да съобщя на другите край огъня, да видя дали не могат да ми помогнат да го измъкна измежду камъните и да го погреба, но също така се боях, че може и да си помислят, че ние сме го убили.
Не знам защо го направих, но отидох и потърсих дебела тояга, намерих я. Доплувах до него, което сега бе по-лесно, след като си бях починала, а водата не бе толкова бурна. Изкатерих се по скалите, откъдето можех да го достигна със сопата. Беше посинял и подпухнал като кърлеж по някое куче. Продължих да го ръгам със сопата, докато се освободи и падна във водата. Тя го пое, а парчето от сала, което стърчеше от него, му помогна да отплава лесно — като хартиена лодка водата го повлече и той се загуби от погледа ми. Поседях на скалите дълго, просто се наслаждавах на топлото слънце и гледах в посоката, в която той изчезна. Не знаех как да се чувствам по отношение на това, което бях направила, но някак си не можех да го оставя на онези мишелови, а не бях в състояние да го измъкна измежду скалите и да го извлека на брега.
Хвърлих тоягата и когато отново бях в състояние, доплавах обратно до брега. Тръгнах обратно по пътя, по който бях дошла. Когато стигнах до двете празни торби на земята, които аз и Тери бяхме оставили, погледнах надолу към тях и нещо, което бях изместила на заден план в мислите си, се свърза с някои други неща и в тоя миг усетих, че ми призля на стомаха. Облегнах се с ръце на един як бор, наведох се и повърнах върху кората.
В този миг разбрах със сигурност нещо, сякаш ми е било обяснено с думи от нечия уста. Бе пред очите ми, ясно като бял ден, а аз не бях го проумяла до този момент.
Мина известно време, но когато се съвзех, реших, че сега не е моментът да спомена какво съм разбрала. Отидох обратно при другите. Когато стигнах там, всички бяха станали освен Тери, който все така приличаше на смъртник.
— Тревожех се за теб — рече мама.
Малкото момиченце, което не беше се обадило досега, ме изненада, като каза:
— На нас са ни казали да не бягаме. Ако го направим, татко ще ни смъкне кожата от бой.
— Тя не е малко момиченце — рече Джъд, докато разравяше огъня с пръчка. — И не е наша работа. Може да прави каквото си иска. Дръж си устата затворена, дете.
Малкото момиченце млъкна и се нацупи. Опитах да ѝ се усмихна и да я поразвеселя, но тя не отвърна на закачката ми. Отмести поглед и продължи със своите занимания, а те се състояха в това да помага на семейството да събира нещата си. Само за минути те успяха да наслагат във вързопи всичко и да изгасят огъня.
— Ще тръгваме — каза Клементайн и преметна една бохча на рамо. — Желаем ви всичко хубаво, но трябва да си тръгнем сами. Не искаме да сме груби и лоши християни, но няма какво повече да направим за вас. Трябва да се погрижим за своите. Вече ви казах каквото знам. Трябва да намерите лекар за това момче, иначе китката и ръката му ще се влошат. Дано имате късмет.
— Също и вие — рече мама.
След тези думи Клементайн, която на дневна светлина изглеждаше доста по-стара — сякаш е била измокрена, блъскана в камъните и окачена да съхне на пладнешкото слънце — ни кимна и тръгна след семейството си, което вече се отдалечаваше. Ние останахме където си бяхме и ги наблюдавахме да вървят по железопътните релси. Разумно бе да се предположи, че това е пътят, по който и ние трябва да тръгнем, но проблемът беше Тери. Щеше да се наложи да го носим, а нямаше как да го направим и да успеем да го метнем на влака. Единственото, което ни оставаше, бе да измислим как да отвържем веригата на лодката, да го натоварим на нея и да отплаваме по реката.
Тери още не бе дошъл на себе си. Погледнах надолу към него — макар и много болен, с плувнало в пот лице и мокра от нея коса, той пак си беше красиво момче. Двамата с Мей Лин си приличаха и сякаш бяха свързани. Джинкс седеше до него на земята и го гледаше напрегнато. Изражението ѝ бе нежно и мило, нещо необичайно за нея. Тя често гледаше така, сякаш е изсечена от сладник с някой тъп нож, но когато лицето ѝ бе спокойно, бе много хубава, а очите ѝ бяха като на кошута. Протегна ръка и отмести мократа коса от челото на Тери.
Мама се изправи и погледна към семейството, което вървеше по железопътните релси. Дръпна ме настрана и рече:
— Едва се удържах снощи да не измъкна от вързопа им онова питие. Всичко беше наред, докато не го помирисах и бях готова да си открадна малко, дори и да трябваше да скоча срещу горката жена и да се бия с нея, да се бия с всички тях. После се овладях, но не беше лесно. Сякаш се опитвах да удържа впряг от побеснели коне, да им попреча да скочат от някоя скала.
На мама май само коне ѝ бяха в главата.