Разсъждавах над всичко това, отегчена, ровех из къщата, търсех някакви хранителни запаси — сушен боб или грах или някоя много голяма мишка, и попаднах на стара тенекиена кутия. Отворих я. Вътре имаше избелели сини панделки, малко конци и няколко стари снимки. Бяха на младо момиче и на по-възрастен мъж. Той стоеше прав с ръка върху рамото на момичето. Имаше изражение, сякаш нещо вътре в него е дало назад, заяло и прогнило. Малкото момиче трябваше да е старицата преди много години. Можах да различа нещо в чертите ѝ, което ме накара да си помисля, че е тя, но изглеждаше щастлива. Запитах се дали се е чувствала често така, като е била млада. Трудно ми бе да си го представя, но май беше истина. Мъжът на снимката имаше същото разочаровано и навъсено лице като нея — тя бе станала досущ като него, когато бе пораснала.
Пъхнах снимките обратно в кутията и я оставих, където я бях намерила.
След като ловът за хранителни запаси се оказа провал, решихме, че някой трябва да остане с Тери, а друг щеше да се наложи да излезе в големия широк свят навън, да намери нещо за ядене и да вземе тенекиите с парите и праха на Мей Лин. След това всичко бе като игра на зарове, защото нямаше начин Тери да е достатъчно добре, та да го поставим на дъното на лодката и да отплаваме към Глейдуотър.
Трябваше да съставим план и го направихме. Не е от ония планове, дето ще влязат в учебниците на военните, но все беше нещо, а ето го и него: ние с Джинкс щяхме да вземем пистолета, да отидем да донесем вода, да намерим нещо за ядене и да донесем тенекиите. Мама щеше да остане с Тери и имаше пушката. Ала най-напред трябваше да вземем лопата и да погребем старицата и отрязаната ръка. Идеята да сме заедно с тялото и ръката в къщата и миризмата, която бе започнала да се разнася, ни караше да желаем да се отървем от тях веднага.
Както казах, нищо от това не би накарало Робърт Едуард Лий27 да се замисли, но с това разполагахме.
Накарахме мама въпреки възраженията ѝ да заключи след нас. Джинкс носеше пистолета, който сега бе зареден с истински патрони, и ние двете излязохме навън, намерихме лопатата точно където старицата бе казала, че е — отзад под къщата. Намерихме и по-мека пръст далеч от кладенеца и се редувахме да копаем и да държим пистолета. Отне ни около два часа да изкопаем гроба достатъчно дълбок, широк и дълъг, колкото ни трябваше. Когато бе готов, отидохме до къщата, извикахме на мама и тя ни пусна вътре. Двете с Джинкс извадихме старицата от килера. Изнесохме я навън и накарахме мама пак да заключи. Джинкс постави пистолета отгоре на навития на руло килим, едната от нас хвана края откъм главата, другата — откъм краката, завлякохме я до дупката и я оставихме на земята. Джинкс премести пистолета настрана. Вдигнахме отново старицата и я пуснахме в дупката. Няма да лъжа. Не го направихме внимателно, нямаше и никаква церемония. Започнахме да я зариваме веднага, като се опитвахме да бъдем нащрек с едното око заради Скунк. Той не се появи и когато бяхме нахвърлили достатъчно пръст, Джинкс взе лопатата и я заглади.
— Трябва ли да кажем няколко думи? — попитах.
— Какво ще кажеш за „Радвам се, че умря, стара кучко“?
— Мислех си за нещо по-хубаво. Например за това, че спаси живота на Тери, като му отряза ръката.
— Добре тогава — рече Джинкс. — Давай, ти го кажи.
Върнахме се до къщата, взехме кутията с трионите и ръката на Тери в нея, отнесохме я до едно място край гората, изкопахме дупка и я заровихме.
После слязохме при реката да намерим тенекиите за мас и да потърсим храна. Никъде не видях и следа от Скунк, но изпитвах онова неприятно чувство, че някой ни наблюдава. Нямах го, когато копаехме дупките, но сега се появи и бе силно като сапунена луга за пране. Можеше и да е Скунк или някое птиче гнездо, или просто моето въображение, но каквото и да бе, тръпки пробягаха по кожата ми все едно че пропълзя змия.
Когато стигнахме долу при реката, в тинята до водата видяхме пресни отпечатъци от ботуши, а дъното на лодката, която бяхме измъкнали под едно дърво, бе насечено с брадва. Когато видях това, космите по тила ми щръкнаха като иглите на таралеж. Огледах се във всички посоки, Джинкс — също, обръщаше се с онзи огромен пищов в ръце, но не видяхме никого. Подуших въздуха. Сякаш имаше едва доловима воня наоколо, но бе възможно и да си въобразявам.
Докато Джинкс се оглеждаше, аз отидох до мястото, където бях пъхнала тенекиите под къпиновите храсти. И двете бяха там. Взех ги, постояхме така за миг, опитвайки се да решим какво да правим.
— Той е насякъл дъното на лодката, за да ни попречи да заминем — рече Джинкс.
— Не се налага да тръгнем по реката — рекох.