Зироу Зироу клъб се намираше в началото на Шесто авеню. Беше невзрачно заведение, загубено сред блясъка на останалите нощни клубове, единствено скромната му неонова реклама издаваше местонахождението му. Но въртеше оживен бизнес. В него цареше особена атмосфера и именно заради нея го бяха нарекли Зироу Зироу. Стъклените прегради и таванът бяха опушени от цигарен дим.
Долу на стълбите един джентълмен с уши като цветно зеле си играеше на портиер, като кимаше, мърмореше нещо и протягаше ръка за бакшиш. Дадох му четвъртак, за да не ме мисли за скъперник. Стенният часовник показваше единайсет и петнайсет и салонът беше претъпкан. Не беше някаква евтина тълпа, защото всички носеха вечерни облекла. За разлика от повечето подобни заведения тук нямаше никелирани или тенекиени джунджурии. Ламперия от махагон покриваше стените, масичките бяха групирани на едно място, а оркестърът се намираше зад дансинга в една ниша, която можеше да се превърне в сцена за шоу, ако се наложеше.
Съдейки по лицата на посетителите, много малка част бяха от Ню Йорк. Най-малкото тези на мъжете. Повечето бяха хора, дошли по работа в града и излезли на лов за приключения. Веднага си личаха тези, които бяха със съпругите си. Седяха пред бара или на масичките с едно око към жените си, а с другото бройкаха игривите котенца, които се чудеха как така е станала, че са дошли тук с малките си женички.
Да, атмосферата беше великолепна. Клубът връщаше посетителите в салуните на Дивия Запад и това харесваше на босовете. Сред тълпата посетители се разхождаха дузина бардами, които се грижеха никой да не скучае. Седнах на една масичка в ъгъла, която частично се скриваше от растения в саксии. Когато келнерът намина, си поръчах хайбол1, получих го и почаках още известно време.
След пет минути една бардама ме забеляза. Беше дългокрака блондинка. Прекалено начервените й устни се разтеглиха в широка усмивка. Приближи се към мен и каза:
— Забавлявате ли се?
— Не много.
Протегнах се и изтеглих свободния стол за нея. Тя се огледа и седна. Направих знак на келнера и той, без да пита, й донесе един Манхатън.
— Това не е чай, приятелче. Даваш си парите за добро уиски — каза блондинката.
— Защо ми го казваш?
— Всички тези фермери са чели прекалено много за бардамите, пиещи изключително студен чай. Винаги искат да го опитат. Така че ние или въобще не пием, или пък си поръчваме по една малка кола.
Нямаше смисъл да си губя времето с празни приказки. Допих си питието, поръчах още едно и докато чаках, я попитах:
— Къде е Мърей?
Блондинката ме прониза с очи, погледна часовника си и поклати глава.
— Никога не идва преди полунощ. Приятел ли си му?
— Не съвсем. Исках да го видя за нещо.
— Може би Бъки ще ти помогне. Той замества Мърей, когато го няма.
— Едва ли ще ми помогне. Помниш ли Нанси Санфорд?
Блондинката остави чашата си бавно и започна да я разхожда по масата, оставяйки мокри следи. Гледаше ме с неприкрито любопитство.
— Да, спомням си я. Знаеш ли, че е мъртва?
— Знам. Искам да разбера къде е живяла.
— Защо?
— Виж какво, сладурче, аз съм застрахователен агент. Имаме основание да мислим, че Нанси Санфорд не е била такава, за каквато се е представяла. Използвала е фалшиво име. О, знаем всичко за нея, но ако тя е била този някой друг, имаме полица за нея, която бихме желали да разчистим. Дължи пет хиляди долара по полицата.
— Защо си дошъл тук?
— Защото знаем, че е работела тук.
В очите на блондинката се появи тъга.
— Тя работеше в един дом…
— Той изгоря — прекъснах я аз.
— Струва ми се, че после се премести в един апартамент. Не зная къде, но…
— Проверихме. Била е там малко преди да умре. А къде е живяла преди това?
— Нямам представа. След като се махна оттук, загубих следите й. От време на време някой споменаваше, че я е виждал, но аз никога не съм я виждала. Страхувам се, че не мога да ти помогна. Може би Мърей ще ти каже.
— Ще го попитам — казах аз. — Между другото, за информацията е определена награда — подхвърлих небрежно аз. — Петстотин долара.
Лицето й просветна при това.
— Не разбирам, Майк. Пет стотачки, за да разберете къде е живяла, а не коя е тя. Какъв е смисълът?