Грубата дума като че го облекчи — така поривисто я процеди.
Доктор Грабо се поусмихна със снизходителна и малко тъжна усмивка. О, младият момък положително пак ще яде! Ще живее като всички хора. Ще прекарва дните си седнал и междувременно ще изяжда четири пъти на ден такива отбрани, тежки и хубави неща — също като бащите, роднините и познатите си... Ех, бог да ги пази! Той, Фридрих Грабо, нямаше никакво намерение да руши житейските навици на всички тия почтени, заможни и спокойни търговски семейства. Ще идва, когато го повикат, и ще препоръчва за един или два дни строга диета — малко гълъбово месо, резен бял хляб... да, да, и ще ги уверява с чиста съвест, че този път няма нищо опасно. Макар още доста млад, той бе държал вече ръката на не един деятелен гражданин, който бе изял последния си бут пушено месо, последния си пълнен пуяк и предаваше богу дух било внезапно и неочаквано на креслото в кантората си или след известно боледуване в солидното си старо легло. Удар, казваше той тогава, парализа, внезапна и непредвидена смърт... Да, да... И той, Фридрих Грабо, би могъл да им ги изброи всички тия твърде чести случаи, когато „е нямало нищо особено“, когато може би дори не е бил повикан, когато може би само след ядене, вече в кантората, се е обаждало някое леко, странно виене па свят... Ех, бог да ги пази! Та и сам той, Фридрих Грабо, не се отказваше от пълнени пуяци. Днешната панирана шунка с лучен сос беше истински деликатес, дявол да го вземе; а след това, когато вече едва дишаха, пластеният пудинг — бадемови кори, малини и разбити яйца, да, да...
— Както казах, строга диета, госпожо консулша, нали? Малко гълъбово месо... малко бял хляб...
ГЛАВА ОСМА
В трапезарията ставаха от масата.
— Наздраве, mesdames et messieurs, да бъде благословен обедът ви! Оттатък чакат пури за пушачите и за всинца ни по глътка кафе; а ако мадам бъде щедра, и по чашка ликьор... Билярдите отзад са на общо разположение, разбира се, Жан, ти ще се нагърбиш да отведеш гостите в задната къща... Мадам Кьопен, разрешете....
Върнаха се през широката двукрила врата в стаята с пейзажите — бъбрейки, доволни и в най-добро настроение, като си разменяха благопожелания по повод тоя благословен обед. Консулът обаче не мина оттатък, а веднага събра край себе си господата, които обичаха билярда.
— Няма ли и вие да рискувате една партия, тате?
Не, Лебрехт Крьогер оставаше при дамите, но Юстус би могъл да отиде... Сенатор Лангхалс, Кьопен, Гретйенс и доктор Грабо също се присъединиха към консула, а Жан-Жак Хофстеде обеща да дойде след малко.
— По-късно, по-късно! Йохан Буденброк ще свири на флейта, трябва да го чуя...
Докато още минаваха през колонната зала, шестимата господа пуха първите звуци на флейтата, които се разнесоха в стаята с пейзажите, съпроводени от консулшата на хармониума; късата, ясна, грациозна мелодия литна унесено из просторните помещения. Консулът продължи да слухти, докато изобщо можеше да се чува нещо. Той би останал на драго сърце в стаята с пейзажите, би се отпуснал в някое кресло, за да се отдаде под тия звуци на мечтите и чувствата си; обаче дългът на домакин...
— Донеси няколко чашки кафе и пури в билярдната зала — каза той на прислужницата, която минаваше през преддверието.
— Да, Лина, кафе, нали? Кафе! — повтори господин Кьопен с глас, който излизаше от пълен стомах, и посегна да ощипе червената мишца на момичето. Той произнесе „к“-то дълбоко отзад в гърлото, като че вече гълташе й усещаше вкуса па кафето.
— Убеден съм, че мадам Кьопен е видяла през стъклата — забеляза консул Крьогер.
Сенатор Лангхалс попита:
— Значи, ти живееш горе, Буденброк?
Стълбата отдясно водеше за втория етаж, гдето бяха спалните на консула и семейството му; обаче и отляво на преддверието имаше редица помещения. Господата, вече запушили, Слизаха по широката стълба с бяло лакирани, прорязани дървени перила. На площадката консулът се спря.
— В тоя мецанин също има три стаи — обясни той: — стаята за закуска, спалнята на родителите ми и едно помещение откъм градината, което малко използуваме. Край тях води тесен коридор... Но напред!... Да, вижте, през преддверието минават транспортните коли, които после прекосяват целия парцел чак до улица „Бекергрубе“.
Просторното кънтящо преддверие долу беше настлано с големи, четириъгълни каменни плочи. До вратата за антрето, а и на долния край имаше кантори; кухнята пък, от която все още излиташе възкиселата миризма на лучен сос, и пътят към избите бяха отляво на стълбата. Срещу нея, на значителна височина, от стената излизаха напред причудливи, неугледни, но старателно лакирани дървени помещения — стаичките на прислужничките, в които можеше да се влезе само през преддверието по открита, права, тясна стълбица. До нея се виждаха два огромни стари скрина и една резбена ракла.