— Татко, тази история с Готхолд ме угнетява! — тихо каза консулът.
— Глупости, Жан! Без сантименталности! Какво те угнетява?
— Татко... ние прекарахме днес тъй весело и задружно тук, отпразнувахме един хубав ден, бяхме горди и щастливи в съзнанието, че сме направили нещо, че сме постигнали нещо... че сме издигнали фирмата и семейството на една висота, гдето те ще получат в щедра мяра признание и почит... Но, татко, тази лиха вражда с моя брат, с първородния ти син... В сградата, която издигнахме с божията всемилостива помощ, не бива да има скрита пукнатина... Всяко семейство трябва да бъде единно, сплотено, татко, инак бедата ще похлопа на вратата...
— Празни приказки, Жан! Глупости! Той е едно опърничаво момче.
Настъпи пауза. Последното пламъче се снишаваше все повече.
— Какво правиш, Жан? — попита Йохан Буденброк. — Не те виждам вече.
— Изчислявам — каза сухо консулът. Свещта припламна и се видя, че той, изправен в целия си ръст, гледаше втренчено в игривото пламъче със студени и внимателни очи, както не беше гледал нито веднъж през цялото следпладне. — От една страна: можете да дадете 33 335 на Готхолд и 15000 на ония във Франкфурт, а това прави общо 48 335. От друга страна: можете да дадете само 25000 на ония във Франкфурт и това ще означава за фирмата печалба от 23 335. Но то не е всичко. Ако допуснем, че вие изплатите на Готхолд известна сума като обезщетение срещу неговия дял от къщата, то принципът ще бъде нарушен: ще излезе, че тогава неговата сметка не е била окончателно приключена и след смъртта ви той ще може да предяви искане за наследствена част, равна на моята и сестрината. В такъв случай фирмата ще понесе загуба от стотици хиляди, която тя не може да предвиди, която аз като бъдещ единствен собственик не мога да предвидя... Не, татко!... — заключи той с енергично движение на ръката и се изправи още по-високо. — Длъжен съм да ви посъветвам да не отстъпвате!
— Ха така! Точка! N’en parlons plus! En ayant! Да лягаме!
Последното пламъче угасна под металическата гугличка. В гъстия мрак двамата минаха през колонната зала и вън, пред стълбата за втория етаж, си стиснаха ръцете.
— Лека нощ, Жан... Courage! Без такива ядове не може... Довиждане утре на закуската!
Консулът се изкачи по стълбата и влезе в жилището си, а старецът слезе в мецанина, като се държеше за перилата. После просторната, стара, добре заключена къща потъна в тъмнина и мълчание. Гордост, надежди и опасения стихнаха, а вън дъждът ръмеше над безлюдните улици и есенният вятър свиреше край стрехите и ъглите.
ВТОРА ЧАСТ
ГЛАВА ПЪРВА
След две и половина години пролетта настъпи по-рано от всякога преди — още към средата на април; в същото време стана едно събитие, което накара стария Буденброк да тананика от удоволствие и развълнува най-радостно неговия син.
Една неделна утрин към девет часа консулът седеше в стаята за закуска пред голямото кафяво писалище до прозореца; сводестият капак на писалището беше бутнат назад посредством един остроумен механизъм. Пред консула лежеше дебела кожена чанта, пълна с книжа, но той беше извадил една тетрадка с пресована корица и златен обрез и пишеше, наведен ниско над нея, с тънкия си, ситен и бърз почерк; пишеше усърдно и без прекъсване, освен когато потапяше гъшето перо в тежката металическа мастилница.
Двата прозореца бяха отворени и от градината, гдето меко слънце огряваше първите пъпки и няколко слаби птичи гласове си подхвърляха сърцати отговори, нахлуваше натежалият от свежи и нежни ухания пролетен въздух, който сегиз-тогиз подигаше леко и безшумно завесите. Оттатък, на масата за закуска, слънцето лежеше ослепително върху бялата покривка, поръсена тук-там с трохи, и играеше с къси, искрящи въртения и скокове върху позлатата на чашите, високи, но с малки столчета.
Двете крила на вратата към спалнята бяха отворени и оттам се долавяше гласът на Йохан Буденброк, който мънкаше съвсем тихо по една стара, шеговита мелодия:
Той седеше отстрани на малката люлка със зелени копринени завески, поставена до високото балдахиново легло на консулшата, и я люлееше равномерно с една ръка. За да бъдат обслужвани по-лесно, консулшата и нейният съпруг бяха се настанили за известно време долу, а бащата и мадам Антоанета използуваха за спане третата стая в мецанина; сега мадам Антоанета, препасала престилка върху раираната рокля и с дантелена шапчица върху дебелите бели букли, стоеше по-назад до масата и се занимаваше с фланелен плат и хасе.