Консул Буденброк беше така погълнат от работата си, че не хвърли дори един поглед към съседната стая. Лицето му имаше сериозно и почти благоговейно-страдалческо изражение. Устата му беше леко отворена, брадичката му малко увиснала, а очите му навремени се премрежваха. Той написа:
„Днес, 14 април 1838 г., сутринта в шест часа моята мила жена Елизабета, по баща Крьогер, с божията милостива помощ роди благополучно дъщеричка, която при светото кръщение, ще възприеме името Клара. Да, господ й помогна милостиво, макар че по думите на доктор Грабо раждането започна малко предивременно и преди това не всичко вървеше много добре, та Бетси изтърпя силни болки. О, има ли друг такъв господ, какъвто си ти, бог-саваот, който ни помагаш във всички беди и опасности и ни учиш да познаем волята ти, за да се страхуваме от тебе и да следваме вярно твоята воля и твоите повеления! О, господи, напътвай и води всинца ни, докато живеем на земята... “
Перото продължаваше да се движи гладко и бързо, като правеше тук-там по някоя търговска заврънкулка и беседваше ред по ред с бога. След две страници беше написано:
„Извадих на най-малката си дъщеря осигурителна полица за сто и петдесет талера. Води я ти, о господи, по твоите пътища и я дари с чисто сърце, та един ден да влезе в селенията на вечния покой. Защото ние знаем колко е трудно да вярваме с цялата си душа, че скъпият й благ Исус е мой, защото нашето земно, малко, слабо сърце... “
След три страници консулът написа едно „амин!“, обаче перото продължи да се плъзга, плъзгаше се с тънък шум по още няколко листа; то написа за бистрия извор, който освежава морния друмник, за свещените рани на спасителя, от които капе кръв, за тесния и за широкия друм и за божието величие и слава. Не може да се отрече, че след едно или друго изречение консулът изпитваше желание да сложи край, да остави перото настрана и да влезе при съпругата си или да отиде в кантората. Но как? Толкова скоро ли се умори от беседата със своя творец и вседържител? Та това би било кражба спрямо господа, да прекъсне толкова рано писането... Не, не! Тъкмо като наказание за нечестивите си помисли той цитира и други дълги откъси от светите писания, помоли се за родители, жена и деца и за себе самия, помоли се и за брат си Готхолд... И най-сетне, след като написа последния библейски стих и последното трикратно „амин“, той поръси написаното със златист ситен пясък и облекчен се отпусна на стола си.
Метнал крак върху крак, той запрелиства бавно тетрадката отзад напред, за да прочете тук-там някой откъс от датите и размишленията, вписани там собственоръчно от него, и да се порадва още веднъж с благодарност на съзнанието, че божията ръка явно го е благославяла винаги и във всяка опасност. Беше заболял от тежка едра шарка и всички казваха, че нямало да остане жив, но той се спаси. Веднъж — още като дете — беше присъствувал на приготовленията за някаква сватба, когато вариха много пиво (защото по стар обичай пивото трябваше да се вари у дома) и отвън пред вратата стоеше голям пивоварен чебър. Същият този чебър се обърна и затисна с такъв трясък и такава сила момчето с дъното си, че съседите се събраха веднага пред вратата и шестима от тях едвам смогнаха да дигнат отново чебъра. Главата на момчето беше пукната и по цялото му тяло течеше обилно кръв. Пренесоха го в един магазин и тъй като още даваше слаби признаци на живот, повикаха доктор и фелдшер. После започнаха да увещават бащата да преклони глава пред божията воля, защото било невъзможно детето да остане живо... Но чуйте: всемогъщият бог благослови лечебните средства и му помогна да оздравее напълно! След като повторно изживя в ума си тоя нещастен случай, консулът пак взе перото и написа зад последното си амин: „Да, господи, ще те славя вечно!“
Друг път, още съвсем млад момък, той беше пристигнал в Берген и бог го спаси от сигурно удавяне. Ето какво беше написал: „По време на силно морско вълнение, тъкмо когато се завърнаха риболовците от север, трябваше да положим големи усилия, за да минем между техните яхти и да стигнем до нашия мост. Случи се така, че аз трябваше да застана прав на ръба на товарната лодка с крака върху куките за веслата и гръб, опрян върху стената на яхтата, за да придърпам лодката по-близо. За мое нещастие дъбовите куки, върху които бях стъпил, се откършиха и аз паднах презглава във водата. Изплувах веднъж на повърхността, но наблизо нямаше жив човек да ме подхване; изплувах втори път, но лодката мина над главата ми. Имаше достатъчно хора, които на драго сърце биха ме спасили, но те трябваше първо да бутат, та да не попадна под яхтата и лодката; цялата тяхна бутаница пак нямаше да помогне, ако в тоя миг въжето на една от риболовните яхти не беше се скъсало от само себе; благодарение на това яхтата се понесе назад към морето и аз, по божия отсъда, разполагах сега с по-голям простор. Когато излязох за трети път на повърхността, макар че сигурно не се е виждало нещо повече от косите ми — обаче от всички лодки наоколо главите заничаха над водата, — един моряк, легнал в предния край на една лодка, успя да ме хване за косите, а аз се вкопчих в мишцата му. Но тъй като сам не можа да се задържи, той се развика и разрева така страшно, че другите в лодката го чуха, хванаха го бързо за бедрата и го държаха така здраво, че морякът можа да устои. Аз също го държах здраво, макар че той ме ухапа по рамото, и така накрая помогна и на мене... “ Следваше много дълга благодарствена молитва, която консулът препрочете с насълзени очи.