И понеже не намери трето име с подобно значение, понеже то не й дойде на ум веднага, тя се ограничи да обсипе с целувки племенника си, който още седеше на мястото си съвършено изнурен, с разсеян поглед и с ръце на скута.
— Стига, Тони, стига! — каза тихо сенаторът. — Моля те, не му набивай такива работи в главата...
ГЛАВА СЕДМА
В душата си Томас Буденброк не беше съгласен с характера и развитието на малкия Йохан.
Някога, напук на смаяните филистери, които клатеха глави, той бе взел за жена Герда Арнолдсен, защото се чувствуваше достатъчно силен и свободен, без ущърб за гражданското си име, да покаже вкус по-изискан от обичайния. Но биваше ли това дете, този тъй дълго напусто очакван наследник, който външно и телесно явно носеше някои белези от бащиното семейство, да принадлежи напълно на майката? Биваше ли той, на когото, се надяваше, че един ден ще продължи с по-честита и по-крепка ръка работата му, да се изправи вътрешно и по природа чужд и неприязнен на цялата среда, в която беше призван да живее и да работи, чужд и неприязнен на самия си баща?
Обстоятелството, че Герда свиреше на цигулка, беше досега за Томас една очарователна добавка към нейното своеобразно същество — то отговаряше на странните й очи, които той обичаше, на тежките й тъмночервени коси и на цялата й необикновена осанка. Но сега, когато виждаше как чуждата нему страст към музиката тъй рано, от самото начало и издъно завладяваше и неговия син, тя се превърна във враждебна сила, изправила се между него и детето, от което той се надяваше да създаде един истински Буденброк, силен и практичен човек с могъщи устреми навън, към власт и завоевания. И в раздразненото състояние, в което се намираше, на Томас му се струваше, че тази враждебна сила заплашва, да го направи чужденец в собствения му дом.
Той не беше в състояние да се сроди с музиката като Герда и нейния приятел, този господин Пфюл; пък и Герда, недостъпна и сприхава във въпросите на изкуството, затрудняваше още повече това сродяване.
Той не бе помислял никога, че същината на музиката е тъй напълно чужда на тяхното семейство, както изглеждаше сега. Дядо му обичаше да свири малко на флейта, а и той самият винаги с удоволствие беше слушал хубави мелодии, които разкриваха лека грация, съзерцателна меланхолия или ведра игривост. Но кажеше ли, че харесва някое подобно произведение, можеше да очаква, че Герда ще свие рамене и ще отвърне със състрадателна усмивка:
— Как е възможно, приятелю! Това нещо няма никаква музикална стойност...
Той мразеше тая „музикална стойност“, тая дума, с която за него не се свързваше никакво друго понятие освен студено високомерие. Нещо го тласкаше, дори в присъствие на Хано, да се възбунтува срещу него; И неведнъж в такива случаи той извикваше сприхаво:
— Ах, мила, струва ми се, че използуването на тая „музикална стойност“ като коз е нещо доста надменно и безвкусно!
И тя му отвръщаше:
— Томас, казвам ти го веднъж завинаги; ти никога няма да разбереш нещо от музиката като изкуство и няма никога да проумееш, колкото интелигентен да си иначе, че тя е нещо повече от дребно развлечение след трапеза или лакомство за ушите. В музиката ти нямаш усет за баналното, който за други неща не ти липсва... а той е критерий за разбиране на изкуството. Колко чужда ти е музиката, можеш да разбереш от това, че музикалният ти вкус не отговаря никак на другите твои потребности и възгледи. Какво те радва в музиката? Духът на известен блудкав оптимизъм, който ако беше затворен в някоя книга, ти възмутен или сърдито развеселен би запратил в ъгъла. Бързо сбъдване на всяко едва възникнало желание.... Незабавно приятно задоволяване на едва-едва възбудената воля... Мигар всичко на света става като в хубава мелодия? Това е детински идеализъм...
Той я разбираше, разбираше какво казва тя. Но не беше в състояние да я следва с чувството си и да проумее защо мелодии, които го разведряваха или затрогваха, трябваше да бъдат лишени от всякакво значение, а музикални пиеси, които му се струваха отблъскващи и объркани, да притежават най-висока музикална стойност. Стоеше пред един храм, от прага на който Герда го гонеше с безпощаден жест... и той гледаше горестно как тя изчезваше там с детето.
Той не издаде ни най-малко тревогата, с която наблюдаваше нарастващото отчуждение между себе си и своя малък син, и му се струваше страшно някой да помисли, че се домогва да спечели благосклонността на детето. През деня му оставаше много малко време да се вижда с малкия Йохан, а на трапезата се обръщаше към него с дружелюбна сърдечност, в която се долавяше лъх от насърчителна суровост.