Консул Буденброк притегли кожената чанта към себе си, за да извади и препречете някой и друг от останалите листове. Имаше много стари, жълти, изпокъсани писма, писани от загрижени майки до синове на работа в чужбина, върху които получателите бяха отбелязали: „Редовно получено и съдържанието взето присърце.“ Имаше свидетелства за придобито поданство с герба и печата на свободния и ханзейски град, застрахователни полици, поздравителни поеми и покани до кръстници. Имаше трогателни търговски писма, писани например от сина до неговия баща и съдружник от Стокхолм или Амстердам, в които, редом с успокоителните сведения относно кажи-речи осигурената пшеница, вървеше настойчивата молба да поздрави веднага жената и децата... Имаше отделен дневник на консула за пътуването му из Англия и Брабант; той представляваше тетрадка, върху корицата на която имаше медна плочка с изображение на Единбургския дворец и големия пазар пред него. Тук бяха като печални документи злобните писма на Готхолд до баща му и най-сетне, като весел завършък, последното тържествено стихотворение на Жан-Жак Хофстеде...
Чу се леко, бързо дрънкане. В църковната кула върху потъмнялата картина, която висеше над писалището и представляваше старинен пазарен площад, имаше истински часовник, който сега удари по свой начин десет. Консулът затвори семейната чанта и я скъта грижливо в едно от задните отделения на писалището. После отиде в спалнята.
Стените тук бяха тапицирани с тъмно сукно на едри цветя — същия плат, от който бяха направени високите завеси на родилното легло. Във въздуха, леко затоплен от печката и пропит от смесената миризма на одеколон и медикаменти, се носеше някакво настроение на отдих и покой след превъзмогнати страхове и болки. Завесите на прозорците бяха спуснати и в стаята владееше сумрак.
Двамата стари стояха редом наведени над люлката и гледаха заспалото дете. Консулшата, облечена в елегантна дантелена блуза с великолепно фризирани червеникави коси, все още малко бледа, но щастливо усмихната, протегна на съпруга си своята хубава ръка, около китката на която и сега тихо звънтеше златна гривна. При това, по свой навик, тя изви колкото й беше възможно дланта навън и така сякаш повиши сърдечността на движението.
— Е, как си, Бетси?
— Отлично, отлично, мили Жан!
Взел ръката й в своята, застанал срещу родителите, той наведе лице над детето, което бързо и шумно пое въздух, и в течение на една минута продължи да вдъхва топлото, добродушие и умилно ухание, което лъхаше от него.
— Бог да те благослови! — каза той тихо и целуна челото на малкото същество, чиито жълти набръчкани пръстчета наподобяваха пилешки нокти.
— Сука чудесно — забеляза мадам Антоанета. — Виж, наддала е удивително...
— Ще ми повярвате ли, че прилича на Нета? — Лицето на Йохан Буденброк просто сияеше от щастие и гордост. — Поврага, тя има страшно черни очи...
Старата дама отклони скромно:
— Ах, как може отсега да се говори за прилика... Нали щеше да ходиш на църква, Жан?
— Да, десет е... значи, крайно време. Чакам децата.
И децата вече се обадиха. Те гълчаха непристойно по стълбата, но в същото време се разнесе усмирителното „пет!“ на Клотилда; след малко, облечени в кожените си палтенца — защото в църквата „Света Богородица“ естествено беше още зимно хладно, — те влязоха тихо и внимателно, първо, заради малката сестра и, второ, защото преди божествената служба беше необходимо да се съсредоточат. Лицата им бяха зачервени и възбудени. Какъв голям празник беше днес! Щъркелът — този щъркел положително има яки мускули — беше донесъл освен сестричето още разни други разкошни неща: нова ученическа чанта от тюленова кожа за Томас, голяма кукла с истински — това беше необикновеното! — с истински коси за Антония, книга с пъстри картинки за послушната Клотилда, която обаче мирно и признателно се занимаваше почти изключително с кесиите с бонбони, каквито също бяха пристигнали, и за Кристиан цял куклен театър със султан, смъртта и дявола...