Един ден той поиска от Хано да направи разходката си не до Воденичния насип, а до бащиното му имение, за да види новородени морски свинчета, и накрая госпожица Юнгман отстъпи пред молбите на двамата. Те отидоха в графското стопанство, разгледаха бунището, зеленчука, кучетата, кокошките и морските свинчета, а накрая влязоха и в къщата; там, в една ниска, продълговата приземна стая, до тежка селска маса седеше и четеше граф Еберхард — образ на упорито усамотение, който навъсено ги попита какво желаят.
Нищо вече не можеше да накара Ида Юнгман да повтори посещението, тя заяви твърдо, че ако двете момчета искат да се срещат, по-добре щяло да бъде Кай да идва при Хано. Така малкият граф прекрачи за пръв път с искрена възхита, но без страх прага на разкошната родителска къща на приятеля си. От тоя ден нататък той идваше все по-често и по-често и сега само дълбокият сняг през зимата можеше да го възпре да не измине след пладне още веднъж тоя път, за да прекара няколко часа у Дано Буденброк.
Седяха заедно в голямата детска стая на втория етаж и приготвяха уроците си. Имаше да решават дълги задачи по смятане, които — след като покриеха двете страни на плочата със събирания, изваждания, умножения и деления — накрая като резултат трябваше да дадат просто нула. Не излезеше ли така, то негде имаше грешка, която трябваше да се търси и търси дотогава, докато най-сетне откриеха малкото лошо животинче и го унищожеха; и се радваха, когато то не беше се скрило много високо, защото инак щяха да преписват всичко отначало. След това трябваше да се занимават с немска граматика, да научат изкуството на степените за сравнение и да пишат едно под друго абсолютно чисто и в права редица мисли като например: „Слюдата е прозрачна, стъклото е по-прозрачно, въздухът е най-прозрачен.“ После вземаха в ръце тетрадките си по диктовка, за да разучават изречения като следното: „Бащата каза: който си играе с нож, е лош.“ В това упражнение, пълно с клопки, се криеше намерението децата да се подлъжат да напишат „башта“, „нош“ и „лож“; наистина така беше станало и сега трябваше да се поправят грешките. Свършеха ли всичко, прибираха книгите и тетрадките в чантите си и сядаха на прозоречната дъска да слушат Ида, която им четеше приказки.
Добрата душа им четеше приказката за Котанка, за Човека, който тръгнал по света да научи какво е страх, за Таласъмчето, за Марулка и за Жабешкия цар; четеше търпеливо, с дълбок глас и полузатворени очи, защото през живота си беше чела тия приказки безброй пъти и ги казваше почти наизуст, като машинално обръщаше страниците с наплюнчения си пръст.
При тия развлечения обаче се случи нещо забележително: в малкия Кай се породи и разрасна потребността да съперничи с книгата и сам да разкаже нещо; това беше твърде желателно, тъй като двете момчета лека-полека научиха всички печатани приказки, пък и Ида трябваше сегиз-тогиз да си почива. Приказките на Кай бяха отначало къси и прости, но ставаха все по-смели, по-сложни и по-интересни благодарение на това, че не висяха във въздуха, а изхождаха от действителността и я озаряваха с някаква странна и тайнствена светлина. С особено удоволствие Хано слушаше приказката за един злобен, извънредно могъщ магьосник, който превърнал в пъстра птица един красив и много даровит принц на име Йозеф и го затворил в къщата си, а освен това измъчвал всички хора с коварните си способности. Но далеко-далеко вече растял избраникът, който един ден щял безстрашно да потегли начело на непобедима войска от кучета, кокошки и морски свинчета на война срещу магьосника, щял с един удар на меча си да избави от него принца и всички други хора, но най-напред Хано Буденброк. Тогава, освободен, избавен от магията, Йозеф щял да се върне отново в родината си, щял да стане цар и да обсипе с високи почести и богатства Хано и Кай...