Хано се свлече нехайно от дивана и отиде до писалището. Тетрадката беше разтворена на онова място, гдето с почерците на неколцина от неговите деди, а накрая и с бащиния почерк беше подредено в прегледни данни, със скоби и рубрики, цялото родословно дърво на Буденброкови. Коленичил с единия крак на креслото, подпрял главата с вълнистите светлокестеняви коси на дланта си, Хано разглеждаше ръкописа малко отстрани с морно-критичната и донякъде презрителна сериозност на пълно безразличие, като със свободната си ръка играеше с мамината перодръжка, която беше наполовина златна, наполовина абаносова. Очите му минаха по всички тия мъжки и женски имена, наредени едно до друго или едно под друго, отчасти в старомодно разкрасен почерк с дълги вити опашки, с жълтеникаво избеляло или дебело нанесено черно мастило, в което още лепнеха остатъци от златист пясък. Съвсем накрая, написано с бащиния ситен и бърз почерк, под имената на родителите си той прочете своето собствено име: Юстус, Йохан, Каспар, род. 15 април 1861 г. Това го поразвесели, той се поизправи, взе с небрежни движения линията и перодръжката, сложи линията под името си и плъзна повторно поглед по цялото това родословно гъмжило; после със спокойно изражение на лицето и привична грижливост, машинално и унесено, изтегли със златното перо хубава, чиста двойна черта напреко по целия лист, горната малко по-дебела от долната — също както беше задължен да украсява всяка страница на тетрадката си по смятане. После за миг наведе изпитателно глава настрана и си тръгна.
След трапеза сенаторът го повика при себе си и му кресна навъсен:
— Какво е това? Как стана това? Ти ли го направи?
Хано трябваше да помисли един миг дали той го беше направил и после каза нерешително и плахо:
— Да.
— Какво значи това? Какво те е прихванало? Отговаряй! Как си посмял да направиш такова безобразие? — извика сенаторът, като с леко свитата тетрадка удари детето по бузата.
Малкият Йохан отстъпи крачка назад, хвана се за бузата и промълви:
— Аз мислех... аз мислех... че няма да се пише нищо повече...
ГЛАВА ОСМА
Всеки четвъртък, когато семейството седеше на трапезата, обкръжено от спокойно усмихнатите статуи на богове, от късо време насам имаше нова, твърде сериозна тема за разговор, която предизвикваше върху лицата на дамите Буденброк от „Брайтещрасе“ изражение на студена сдържаност, а в чертите и жестовете на госпожа Перманедер — извънмерна възбуда. Тя говореше с отметната назад глава, като едновременно изопваше двете си ръце напред или нагоре, обзета от гняв, от възмущение, от искрено, дълбоко почувствувано негодувание. Тя преминаваше от особения случай, за който се касаеше, към общото, приказваше за лоши хора изобщо и — прекъсвана само от нервното сухо покашляне, свързано със слабостта на стомаха й — с донякъде гърлен глас, който й беше присъщ в гневно състояние, издаваше леки тръбни екове на погнуса, нещо като „Плачи-Тришке! Грюнлих! Перманедер!“
Странен беше обаче прибавилият се нов зов, който тя надаваше с неописуемо презрение и ненавист. Той гласеше: „Прокурорът!“
После — вечно закъсняващ поради претрупаност с работа — в залата влизаше директор Хуго Вайншенк и с балансиращи пестници, разкършвайки се необикновено живо в талията на жакета, отиваше на мястото си, при което долната устна под тесните мустаци увисваше с дръзко изражение надолу; тогава разговорът веднага секваше, над трапезата лягаше неприятно, душно мълчание, но сенаторът скоро избавяше всички от това смущение, като нехайно, сякаш се отнасяше до някаква сделка, запитваше директора как стоял неговият въпрос. И Хуго Вайншенк отговаряше, че работите се нареждали много добре, нареждали се прекрасно — нима би могло да бъде инак? — и заговаряше леко и весело за нещо друго. Той беше много по-разположен от преди, шареше някак буйно и несмутено с очите си наоколо и питаше много пъти, без да получи отговор, как се чувствувала цигулката на Герда Буденброк. Изобщо той бърбореше много и живо; неприятно беше само обстоятелството, че в безгрижната си откровеност не винаги подбираше старателно думите си и от прекалено добро настроение сегиз-тогиз разказваше истории, които не бяха много уместни. Например в един от разказваните анекдоти се говореше за дойка, която страдала от газове и поради това увреждала здравето на повереното й дете; той имитираше по един особен начин — без съмнение смятан от него за хумористичен — как домашният лекар викал: „Кой смърди толкова тук? Кой смърди толкова тук“ — и много късно или изобщо не забелязваше, че жена му се изчервяваше силно, че консулшата, Томас и Герда седяха неподвижни като истукани, дамите Буденброк от „Брайтещрасе“ си разменяха пронизителни погледи, дори Рикхен Северин на долния край на масата си придаваше оскърбен вид и само старият консул Крьогер изпръхтяваше тихо.