Целунаха майка си и им разрешиха да надникнат още веднъж лекичко, зад зелената копринена завеска; после заедно с баща си, който беше наметнал пелерината си и държеше в ръка псалтира, тръгнаха мълчаливо с отмерени крачки за черквата, последвани от пронизителния писък на внезапно събудилия се нов семеен член...
ГЛАВА ВТОРА
Тони Буденброк прекарваше лятото винаги в дома на родителите на майка си пред Крепостната стена; отиваше още през май или юни, и то с голяма радост.
Хубаво се живееше там, вън, на открито, в луксозно наредената вила с многото допълнителни сгради, с жилищата за прислугата, с навесите и огромната градина с плодни дървета, зеленчук и цветя, която се спускаше стръмно чак да Трава. Крьогерови живееха нашироко и макар че имаше разлика между това излъскано богатство и солидното, макар донякъде грубовато благосъстояние в родителския дом на Тони, все пак биеше на очи, че у майчините родители всичко беше поне с две степени по-разкошно, отколкото в къщи; а това правеше впечатление на младата демоазел Буденброк.
Тук никога не ставаше дума тя да работи нещо из стаите или в кухнята; на „Менгщрасе“ дядо й и майка, й също не отдаваха голямо значение на това, но баща й и баба й твърде често я караха да бърше прах и й сочеха като образец покорната, благочестива и прилежна братовчедка Тилда. У малката госпожица се събуждаха феодалните склонности на майчиното семейство, когато от стола-люлка даваше някоя заповед на камериерката или на прислужника. Освен тях към персонала на старите господари се числяха още две момичета и един кочияш.
Каквото и да казват хората, приятно е сутрин, като се събудиш в голямата, тапицирана със светъл плат спалня, с първото движение на ръката си да докоснеш тежкия атлазен юрган; чудесно е също на първата закуска в стаята с терасата отпред, когато утринният въздух струи от градината през отворената стъклена врата, наместо кафе или чай да ти поднесат чаша шоколад — да, всеки ден, също като на рожден ден, шоколад с дебел резен сочен козунак.
С изключение на неделните дни Тони трябваше да взема тая закуска, разбира се, без дружина, понеже дядо и баба обикновено слизаха във вилата дълго време след започване на учебните занятия. След като изядеше козунака и шоколада, тя грабваше ученическата си чанта, слизаше със ситни крачки по стъпалата на терасата и тръгваше през угледната градина.
Малката Тони Буденброк беше крайно миловидна. Под сламената шапка напираха гъстите й, естествено къдрави руси коси, които от година на година потъмняваха все повече, а поиздадената напред горна устна придаваше на свежото й личице със сивосини живи очи някакво дръзко изражение; което личеше и в грациозната й дребна снага; тя стъпваше, като се полюляваше гъвкаво и уверено на тънките си нозе в снежнобели чорапи. Много хора познаваха и поздравяваха малката дъщеря на консул Буденброк, когато тя излезеше през градинската врата на кестеновата алея. Една жена, вероятно продавачка на зеленчук, която беше сложила на главата си голяма старомодна сламена шапка със светлозелени панделки и тъкмо изкарваше малката си каруца от селото, й подвикна дружелюбно: „Добро утро, мамзелке!“ А едрият носач на чували с жито Матисен, който мина покрай нея в черните си работни дрехи с шалвари, бели чорапи и обувки с токи, от голяма почит свали дори мъхестия си цилиндър.
Тони се спря за малко, за да почака съседката си Юлхен Хагенщрьом, с която обикновено отиваха заедно на училище. Юлхен беше дете с малко високи рамена и големи, блестящи черни очи; живееше в съседната вила, обраснала изцяло с лозници. Баща й, господин Хагенщрьом, чието семейство недавна се беше установило на местожителство тук, се бе оженил за една млада франкфуртчанка, дама с извънредно гъсти черни коси и най-едрите брилянти на ушите в целия град, която впрочем се казваше Землингер. Господин Хагенщрьом, съдружник в експортна фирма — „Щрунк и с-ие Хагенщрьом“ — проявяваше голямо усърдие и честолюбие в градските въпроси, обаче с женитбата си беше предизвикал известно отчуждение у хората с по-строги традиции — Мьолендорпфови, Лангхалсови и Буденброкови; без оглед на това, въпреки пъргавата му деятелност като член на настоятелства, колегии, управителни съвети и тям подобни, не беше много обичан. Изглеждаше, че той просто си беше набил в главата да се противопоставя във всички случаи на членовете на кореняшките семейства, да оборва по хитър начин техните гледища, обаче да налага своето и да се показва много по-способен и по-необходим от тях. Консул Буденброк каза веднъж за него: