Той се обърна към театъра. Хармониумът беше една сбъдната мечта, която просто го смазваше, но сега-засега той нямаше време да се занимава по-подробно с него. В такова изобилие от щастие човек е неблагодарен към отделните неща и докосва бегло всичко, за да обгърне първом с един поглед всичко... О, имаше и суфльорска будка, мидообразна суфльорска будка, зад която величествено се дигна широката червена завеса със златна украса. На сцената беше нареден декорът от последното действие на „Фиделио“. Злочестите затворници бяха сложили ръце върху гърдите си. Дон Пицаро с огромни бухлати ръкави беше застанал някъде в страхотно изразителна поза. Отзад пък, облечен цял в черно кадифе, идеше с бързи крачки министърът, за да накара доброто да възтържествува. Беше също както в Градския театър, дори по-хубаво. В ушите на Хано екна отново ликуващият хор, финалът, и той седна пред хармониума, за да изсвири един малък откъс, който беше запомнил. Но скоро стана, за да вземе книгата, желаната книга върху гръцката митология, която беше с червена подвързия и на корицата носеше златен образ на Палада-Атина. Той хапна от чинията си сладкиш, марципан и кафяв козунак, разгледа дреболиите — писмени принадлежности и тетрадки — и за миг забрави всичко друго заради една перодръжка, върху която имаше мъничко стъклено мънисто: сложеше ли го пред окото си, пред него като по магия се откриваше ширен швейцарски пейзаж...
Сега мамзел Северин и прислужничката обикаляха с чай и бисквити; докато топеше, Хано намери малко свободно време да дигне очи. Присъствуващите стояха пред масата или ходеха напред-назад край нея, бъбреха и се смееха, показваха си подаръците и се възхищаваха от подаръците на другите. Имаше предмети от всякакъв материал: от порцелан, от никел, от сребро, от злато, от дърво, коприна и сукно. Големи кафяви козунаци, набодени симетрично с бадеми и захаросани лимонови резенки, лежеха в дълга редица на масата едно през друго с тежки марципанови хлябове, толкова пресни, че изглеждаха мокри. Онези подаръци, които беше изработила и декорирала госпожа Перманедер — малка работна торба, подложка за стайни растения, възглавка за краката, — бяха украсени с големи атлазени панделки. Сегиз-тогиз някой от присъствуващите се спираше до малкия Хано, слагаше ръка около моряшката му яка и разглеждаше подаръците му с оная иронично-преувеличена възхита, с която обикновено се дивим на детските чудесии. Само чичо, Кристиан, сега с брилянтен пръстен на ръката, подарък от майка му, не прояви това високомерие на възрастните и когато случайно се поспря до Хано, неговата радост към кукления театър не беше по-малка от тая на братанеца му.
— Поврага, ама че забавно! — извика той, като дигаше и спускаше завесата и отстъпи крачка назад, за да обгледа декора. — Ти ли си го пожела? Така, значи, ти си го пожела — каза внезапно той, след като известно време пошари из залата с очи, изпълнени от странна сериозност и неспокойни мисли. — Защо? Как ти е дошло на ума? Бил ли си вече на театър?... На „Фиделио“ ли? Да, хубаво представление... И ти сега искаш да правиш същото, а? Да подражаваш, сам да представяш опери?... Толкова голямо впечатление ли ти направи?... Слушай, момче, чуй съвета ми: недей да се пристрастяваш много към такива работи... театър... и тям подобни... това не струва нищо, повярвай на чичо си. Аз също винаги се интересувах прекалено за тия работи и затова от мен не излезе много нещо. Казвам ти: направих големи грешки...
Той надума всичко това сериозно и настойчиво на братанеца си, Хано го изслуша, дигнал любопитно очи към него. После обаче след известна пауза, през която разглеждаше театъра, неговото кокалесто и изпито лице се проясни, той внезапно накара една фигура на сцената да се придвижа напред и запя с глухо грачещ и треперещ глас:
— „О, какво ужасно престъпление!“
После бутна столчето от хармониума пред театъра, седна и започна да представя опера, като с пеене и жестикулации наподобяваше движенията ту на диригента, ту на действуващите лица. Зад гърба му се събраха неколцина членове на семейството, смееха се, клатеха глави и се забавляваха. Хано го гледаше с искрено удоволствие. Но след известно време, съвсем неочаквано, Кристиан прекъсна. Той онемя, по лицето му мина някаква безпокойна сериозност, поглади с ръка главата и лявата си страна и се обърна с набърчен нос и загрижено изражение на лицето към публиката.
— Да, виждате ли, пак свърши — каза той — и пак ще последва наказание! Тя си отмъстява всеки път, когато си позволя да се пошегувам. Знаете ли, не е болка, а мъка... някаква неопределена мъка, защото от тая страна всички нерви са много по-къси. Да, всички просто са много по-къси...