Той сви рамене.
— Ти свиваш рамене, Том... ти си, значи, наклонен да търпиш, да приемеш, щото тази сган нагло да увенчае делото си? Все пак трябва да се предприеме нещо! Не бива да го осъдят! Ти си дясната ръка на кмета... боже мой, мигар сенатът не може веднага да го помилва? Ще ти кажа, че... преди да дойда при тебе... бях с намерение да отида у Кремер и да го помоля коленопреклонно да интервенира, да се намеси в тая работа... Той е директор на полицията...
— О, дете, какво безразсъдство!
— Безразсъдство ли, Том? Ами Ерика? Ами детето? — каза тя и дигна умолително маншона, в който бяха пъхнати двете й ръце.
После замълча за миг и отпусна ръцете си, устата й се разшири, брадичката й се набърчи, започна да трепери и докато изпод спуснатите й клепки се отрониха две едри сълзи, тя добави съвсем тихо:
— Ами аз?...
— О, Тони, кураж! — каза сенаторът и трогнат, покъртен от нейната безпомощност, придърпа стола си към нея и я помилва утешително по косите. — Още не е свършено всичко. Той още не е осъден. Всичко може да тръгне на добре. Ще трябва най-напред аз да представя гаранцията; естествено не отказвам. Освен това Бреслауер е голям хитрец...
Тя плачешком поклати отрицателно глава.
— Не, Том, няма да тръгне на добре, не вярвам. Ще го осъдят и ще го затворят и после за Ерика, за детето и за мене ще настанат лоши дни. Зестрата й отиде в прикята, в мебелите и картините... ако ги продадем, ще вземем едва ли четвъртинката от стойността им. А заплатата винаги изхарчвахме... Вайншенк не слагаше нищо настрана. Ще се върнем пак при мама... ако тя позволи... докато той излежи наказанието си. И после ще стане дори още по-лошо, защото... къде ще се дяваме тогава той и ние? Ще седим просто на камъните — каза тя, като хлипаше.
— На какви камъни?
— Е, да, така се казва... образно... Ах, не, няма да тръгне на добре! Прекалено много се струпа на главата ми... не зная с какво го заслужих... но не мога вече да се надавам. Сега на Ерика ще провърви така, както на мене с Грюнлих и Перманедер... И сега ще можеш да видиш, сега ще можеш да прецениш отблизо как става, как идва изневиделица! Ние ли сме криви? Том, моля ти се, ние ли сме криви? — повтори тя и му кимна безутешно-въпросителко, с широки, пълни със сълзи очи. — Всичко, каквото предприех аз, беше погрешно и изби в нещастие... а бог е свидетел, че намеренията ми бяха добри!... Винаги съм желала тъй съкровено да го докарам до нещо в живота, да стигна малко до чест и почит... А сега рухна и това. Така трябва да завърши и това... последното...
И облегната на ръката му, с която той успокоително бе я обгърнал, тя заплака за несретния си живот, в който сега бяха угаснали сетните й надежди.
След една седмица директор Хуго Вайншенк бе осъден на три и половина години затвор и веднага задържан.
Напливът на заседанието, в което бяха изнесени пледоариите, беше много голям и адвокатът доктор Бреслауер от Берлин говори така, както публиката никога не бе чувала да говори човек. Посредникът Сигизмунд Гош се разхожда цели седмици из града, съскайки от възторг към тая ирония, тоя патос, това умиление, а Кристиан Буденброк. който също бе присъствувал, застана зад една маса в клуба, сложи една връзка вестници като преписка пред себе си и създаде съвършено копие на защитника. У дома пък заяви, че юриспруденцията била най-хубавата професия, нещо повече — че тя би била най-добрата професия за него... Дори прокурорът доктор Хагенщрьом, който беше естет, призна в частни изказвания, че речта на Бреслауер му доставила истинска наслада. Ала талантът на прочутия адвокат не възпря градските съдии да го потупат по рамото и да му заявят откровено, че такива не им минават...
После, след приключване на продажбите, станали необходими поради изчезването на директора, в града започнаха да забравят Хуго Вайншенк. Обаче дамите Буденброк от „Брайтещрасе“ признаха в четвъртък на семейната трапеза: веднага, още когато видели за пръв път тоя човек, познали по очите му, че не всичко у него било редно, че характерът му сигурно бил много опетнен и че той нямало да свърши добре. Но известни съображения, за които те сега съжалявали, им наложили тогава да не дават гласност на това свое печално впечатление.
ДЕВЕТА ЧАСТ
ГЛАВА ПЪРВА