— Не. В Хамбург. Временно. По работа, доколкото зная.
Доктор Грабо хвърли един поглед към колегата си, после смеешком раздруса ръката на сенатора и каза:
— Ще го оставим спокойно да си гледа работата! Защо излишно да го плашим?! Ако в състоянието на болната настъпи някакъв обрат, който би направил присъствието му желателно, да речем, за да успокоим пациентката, да подигнем настроението й... хм, пак ще има достатъчно време... достатъчно време...
Докато господата вървяха през колонната зала и по коридора и се спряха за малко на площадката, те приказваха за други работи — за политика, за сътресенията, за основните промени, предизвикани от току-що завършилата война.
— Е, сега ще настъпят по-добри години, нали, господин сенаторе? Народът ще има пари... И надлъж и нашир весело настроение...
Сенаторът се съгласи с това, но не напълно. Той потвърди, че избухването на войната увеличило много вноса на жито от Русия, спомена също големите размери, до които стигнал вносът на овес, необходим за военни доставки. Но печалбата се разпределила много неравно...
Лекарите си отидоха и сенатор Буденброк се обърна, за да надникне още веднъж в стаята на болната. Поразмисли върху думите на Грабо. Зад тях се криеше много нещо. Чувствуваше се как той се пазеше да каже нещо решително. Единствените ясни думи бяха „белодробно възпаление“ и тези думи не станаха по-утешителни от обстоятелството, че доктор Лангхалс ги беше превел на научен език. Белодробно възпаление в тая възраст, на която беше консулшата... дори само фактът, че влизаха и излизаха двамина лекари, придаваше на работата обезпокоителен вид. Грабо беше наредил това по един много тънък начин, почти незабелязано. Беше казал, че смятал скоро да прекрати лекарската си практика и понеже щял да я поеме младият Лангхалс, то за него, за Грабо, било истинско удоволствие още отсега да го взема със себе си и да го въвежда.
Когато сенаторът влезе в полутъмната спалня, лицето му беше ведро и осанката енергична. Беше така свикнал да скрива грижи и умора под изражение на пълна самоувереност, че щом отвори вратата, тази маска легна на лицето му от само себе си, благодарение на един-единствен съвсем кратък волев акт.
Край балдахиновото легло, завесите на което бяха дръпнати, седеше госпожа Перманедер, хванала ръката на майка си, която, полуизправена върху няколко възглавници, извърна глава към влезлия син и го погледна изпитателно в лицето със светлосивите си очи. Този поглед издаваше твърдо спокойствие и напрегната, неотстъпна настойчивост; поради това, че идеше малко отстрана, в него имаше дори нещо дебнещо. Освен бледината на кожата, нарушена по бузите от две-три петна на трескава руменина, лицето й не издаваше никакво изтощение и слабост. Старата дама беше твърде внимателна към състоянието си, дори по-внимателна от околните, защото в края на краищата тя беше непосредствено засегната. Нямаше доверие в тая болест и не беше никак наклонна да се самоуспокоява и да позволи на нещата да вървят по веднъж поетия път.
— Какво казаха, Томас? — попита тя с такъв твърд и жив глас, че веднага се яви силна кашлица, която се помъчи да възпре, като стисна устни; но кашлицата избухна и я принуди да-притисне с ръка дясната си страна.
— Казаха — отговори сенаторът, когато кашлицата утихна, и я помилва по ръката, — казаха, че добрата ни майка след няколко дни отново ще бъде на крака. Знаеш ли, причина за това, че трябва да полежиш, е тази глупава кашлица, която естествено е позасегнала белия дроб. Не е истинско белодробно възпаление — каза той, понеже видя, че погледът й стана още по-настойчив, — макар че и това не е толкова страшно, дори да беше... Ах, има по-лоши неща! Накъсо: двамата казват, че има малко дразнене на белия дроб и, изглежда, че са прави. Ами къде е Северин?
— Отиде на аптеката — отговори госпожа Перманедер.
— Ето, виждате ли! Тя пак е на аптеката, а ти, Тони, имаш вид, като че всеки миг си готова да заспиш. Не, така не бива да продължава! Дори да е само за няколко дни, трябва да вземем болногледачка. Какво ще кажете? Чакайте, ще пратя веднага да попитат старшата на Сивите сестри дали има някоя свободна.
— Томас — каза консулшата, този път предпазливо, с тих глас, за да не предизвика отново пристъп на кашлица, — повярвай ми, хората не гледат с добро око на това, че ти постоянно протежираш католиците и немариш за черните, протестантите. Създал си за едните преки облаги, а за другите не си направил нищо. Уверявам те, неотдавна пастор Прингсхайм се оплака с ясни думи...
— Няма никаква полза от това. Да, аз съм убеден, че сивите сестри са по-верни, по-предани, по-самопожертвувателни от черните. Тези протестантки не са такива, каквито трябва да бъдат. Всички гледат при първия удобен случай да се омъжат. Накъсо казано: те са земни, егоистични, простовати... Сивите са по-отърсени от всичко това; да, те положително са по-близко до небето. И трябва да ги предпочитаме тъкмо защото са ми задължени. Спомнете си какво беше за нас сестра Леандра, когато Хано страдаше от зъбите! Дано само да е свободна...