И сестра Леандра дойде. Тя слагаше тихо чантата си настрана, сваляше наметката си и сивата касинка, която носеше върху бялата, и подлавяше с кротки, радушни думи и движения работата си, при което броеницата, провесена на колана й, тихо потракваше. Тя се грижеше денем и нощем за разглезената и не винаги търпелива пациентка, а после се прибираше — безмълвно и като че засрамена от човешката слабост, на която бе подчинена — у дома, за да по-дремне и отново да се върне при болната.
През това време я заместваше друга сестра, понеже консулшата изискваше постоянно дежурство край леглото си. Колкото повече се влошаваше състоянието й, толкова повече всички нейни мисли, целият неин интерес се насочваше към болестта и, която тя самата наблюдаваше със. страх и явна, наивна ненавист. Тя, някогашната светска дама с нейната тиха, естествена и трайна любов към благоденствието и към живота изобщо, бе запълнила последните си години с набожност и благотворителност. Защо? Може би не само от дълбока почит спрямо покойния си съпруг, а и от несъзнателния стремеж да се помири с небето заради силната си виталност и да го накара един ден то да й отреди лека смърт въпреки нейната страстна привързаност към живота? Но тя не можеше да умре леко. Като се оставеха настрана някои болезнени преживелици, снагата й беше останала напълно непревита, а погледът й бистър. Тя обичаше да дава хубави гощавки, да се облича изискано и богато, да не обръща внимание и да потуля неотрадните неща, които се намираха или ставаха около нея, и самодоволно да взема дял от високото уважение, с което надлъж и нашир се ползуваше големият й син. Тази болест, това белодробно възпаление беше нахълтало в изправеното й тяло без някакъв предварителен душевен процес да беше улеснил разрушителното му дело — без оная подривна работа на страданието, която бавно и болезнено ни откъсва от живота или от условията, при които сме го получили, и разбужда в нас благатия копнеж за края, за други условия, за покой... Не, старата консулша чувствуваше много добре, че въпреки християнския си живот през последните години не беше готова да умре; и я изпълваше със страх смътната мисъл, че тази болест — ако тя беше последна нейна болест — в сетния час, с ужасна бързина и напълно самостойно ще сломи с телесни мъки съпротивата й, неизбежно ще я накара да се предаде сама.
Тя се молеше много, ала почти двойно повече — когато <беше в съзнание — наблюдаваше своето състояние, проверяваше сама пулса си, измерваше температурата си, бореше се срещу кашлицата... Обаче пулсът се влошаваше, температурата, след като поспаднеше, се покачваше още повече и я мяташе от студени разтрисания в жарки бълнувания, кашлицата, която беше свързана с вътрешни болки и я караше да изхвърля кървави храчки, се засилваше, гнетеше я задух. А всичко това се дължеше на обстоятелството, че сега процесът не се ограничаваше само върху един лоб на десния бял дроб, а беше обхванал целия десен бял дроб. Нещо повече: ако не лъжеха признаците, и в лявата страна вече се набелязваха следи от процеса, който доктор Лангхалс, гледайки ноктите си, нарече „хепатизация“ и върху който доктор Грабо предпочете да не се впуска в обяснения.
Треската я изтощаваше непрекъснато. Стомахът отказваше вече да й служи. Упадъкът на силите напредваше неудържимо — бавно, но упорито. Тя го следеше; когато беше в състояние, гълташе усърдно предлаганата, й концентрирана храна, спазваше по-грижливо дори от болногледачката часовете за вземане на лекарствата и беше така погълната от всички тия неща, че говореше сега изключително с лекарите или поне само в разговора с тях проявяваше изобщо някакъв искрен интерес. Към разрешените изпърво посещения на приятелки, членки на Ерусалимската вечер, стари дами от обществото и пасторски съпруги, тя се отнасяше апатично или с разсеяна сърдечност и скоро ги прекъсваше. Домашните й изпитваха мъка от равнодушието, с което ги посрещаше старата дама — равнодушие, близко до пренебрежение, и сякаш казваше: „Каквото и да правите, не можете да ми помогнете.“ Дори малкия Хано, допуснат през един по-спокоен час при нея, тя погали съвсем бегло по бузата и се обърна към стената. Сякаш искаше да каже: „Деца, всички вие сте мили хора, но аз... аз може би трябва да умра.“ Наопаки, двамината лекари посрещаше с жив и топъл интерес и след това конферираше подробно с тях.