— Хинрих Хагенщрьом е натрапчив със затрудненията, които създава... Изглежда, че е избрал лично мене за жертва; пречи ми, гдето може. Днес направи сцена в Централната депутация за бедните, а преди няколко дни във финансовия отдел.
Йохан Буденброк пък добави:
— Стар крамолник!
Друг път баща и син седнаха разгневени и потиснати на трапезата. Какво се е случило ли? Ах, нищо... изпуснали голяма доставка на ръж за Холандия: „Щрунк и с-ие Хагенщрьом“ им я измъкнали под носа; голяма лисица бил този Хинрих Хагенщрьом...
Тони беше слушала твърде често подобни изказвания и затова не изпитваше много добри чувства към Юлхен Хагенщрьом. Ходеха заедно, защото бяха съседки, но обикновено се дразнеха една друга.
— Баща ми има хиляда талера! — каза Юлхен и си помисли, че лъже ужасно. — Твоят колко?
Тони замълча от завист и унижение. После каза съвсем спокойно и между другото:
— Шоколадът ми днес беше страшно вкусен... Какво собствено пиеш на закуска ти, Юлхен?
— Да, докато не съм забравила — отвърна Юлхен, — искаш ли да ти дам една от моите ябълки? Да, ами! Няма да ти дам!
При това стисваше устни и черните й очи овлажняваха от удоволствие.
Понякога в същото време отиваше на училище и Херман. брат на Юлхен, две-три години по-голям от нея. Тя имаше още един брат на име Мориц, но той беше болнав и вземаше частни уроци в къщи. Херман беше рус, а носът му висеше малко сплеснат над горната устна. Мляскаше също непрекъснато с устните, понеже дишаше само през устата.
— Глупости! — каза той. — Татко има много повече от хиляда талера.
Най-интересното у него беше това, че за втора закуска носеше в училището не хляб, а лимонова кифла: мека, овалва млечна питка със стафиди, която на това отгоре той разрязваше на две и слагаше в средата резен наденица от език или гъши гърди. Такъв беше вкусът му.
За Тони Буденброк това беше нещо ново. Лимонова кифла с гъши гърди — но сигурно беше много вкусно! И когато той й позволи да погледне в тенекиената кутия, тя изяви желание да опита. Една сутрин Херман каза:
— Аз ще си изям сега всичко, Тони, но утре ще донеса още едно за тебе, ако и ти ми дадеш нещо в замяна.
На следната заран Тони излезе в алеята и почака пет минути, но Юлхен не дойде. Почака още една минута и тогава Херман пристигна сам; той люлееше напред-назад на каишката кутията със закуската и тихо мляскаше.
— Ето — каза той, — нося и за тебе лимонова кифла с гъши гърди; няма никак тлъстина... само месо. А ти какво ще ми дадеш?
— Да... искаш ли един шилинг? — попита Тони.
Бяха спрели насред алеята.
— Един шилинг... — повтори Херман, после преглътна ц каза: — Не, искам нещо друго.
— Какво де? — попита Тони; беше готова да даде всичко каквото можеше за това лакомство.
— Една целувка! — извика Херман Хагенщрьом, прегърна с двете си ръце Тони и слепешката понечи да я целуне.
Но не можа да се докосне до лицето й, защото тя дръпна невъобразимо пъргаво главата си назад, натисна силно с ученическата чанта в лявата ръка гърдите му, а с дясната го плесна здравата три-четири пъти по лицето... Той политна назад; в същия миг обаче иззад едно дърво изскочи като черно дяволче сестра му Юлхен, нахвърли се, съскаща от ярост, върху Тони, дръпна шапката от главата й и изподраска ужасно лицето й... След тая случка дружбата им едва ли не свърши.
Впрочем Тони не допусна целувката на младия Хагенщрьом сигурно не от стеснителност. Тя беше доста дръзко същество и с палавщините си създаваше не малко грижи на родителите си, особено на консула. Макар че имаше интелигентна главица и в училище заучаваше бързо всичко, което се изискваше от нея, поведението й беше във висша степен незадоволително; в края на краищата работата стигна дотам, че директорката на училището, която се наричаше госпожица Агата Фермерен, се яви в къщата на „Менгщрасе“ и поизпотена от смущение, помоли най-вежливо консулшата да настави сериозно младата си дъщеря, тъй като същата, въпреки много любезни предупреждения, отново се провинила в открито безчинство насред улицата.