Един ден я навестиха старите дами Герхарт, потомките на Паул Герхарт. Те дойдоха с пелеринките си, с чиниевидните си шапки и пазарските си чанти от посещения на бедни — не можеха да им запретят да видят бодната си приятелка. Оставиха ги насаме с нея и един бог знае какво й бяха говорили през цялото време, докато седяха край леглото й. Но когато си тръгваха, очите и чертите на лицата им бяха още по-ведри, по-кротки, по-блажени и по-непроницаеми, отколкото преди, а вътре консулшата, със също такива очи и също такова изражение на лицето, лежеше съвсем тихо, съвсем спокойно, по-спокойно откогато и да било по-рано, дишането й беше рядко и мирно и тя явно изпадаше във все по-голяма слабост. Госпожа Перманедер, която измърмори няколко тежки думи подир дамите Герхарт, изпрати веднага да повикат лекарите; но когато двамата господа се изправиха в рамката на вратата, с консулшата стана пълна, изумителна промяна: тя се пробуди, раздвижи и почти изправи. Гледката на тия мъже, на тия двама набърже уведомени медици, изведнъж я върна на земята. Тя им протегна ръце, двете си ръце, и поде:
— Добре дошли, господа! Сега нещата стоят така: днес през деня...
Ала отдавна беше настъпил денят, когато двустранното белодробно възпаление не можеше вече да се крие.
— Да, драги господин сенаторе — каза доктор Грабо в взе ръцете на Томас Буденброк в своите. — Не можахме да го предотвратим, мина и от другата страна, а това всеки път е опасно... Няма какво да ви лъжа, вие го знаете не по-зле от нас. Все едно дали пациентът е на двадесет или на седемдесет години, на това положение във всеки случай трябва да се погледне сериозно; ето защо ако днес ме попитате повторно дали би трябвало да пишете на господин брата си Кристиан, или да му изпратите кратка телеграма, то аз не бих ви спрял, бих си помислил дали е уместно да кажа: недейте!... Впрочем как е той? Много забавен човек; винаги ми е бил крайно симпатичен... Ради бога, драги сенаторе, не теглете някакво прекалено сериозно заключение от думите ми! Не че е налице непосредствена опасност, ах, аз постъпвам неразумно, че изобщо, изговарям тая дума! Но при тия обстоятелства, знаете ли, винаги трябва да очакваме отдалеко случайности, които не Могат да бъдат предвидени. Ние сме извънредно доволни от вашата уважаема госпожа майка като пациентка. Тя ни помага юнашки, не ни изоставя... да, без комплименти, като пациентка тя е незаменима! Ето защо нека се надяваме, драги господин сенаторе, нека се надяваме! Нека се надяваме на най-доброто!
Ала идва един миг, от който нататък надеждата на домашните става нещо изкуствено и неискрено. С болния е станала някаква промяна, в поведението му се явява нещо чуждо на онова, което е представлявал той в досегашния си живот. От устата му излизат известни странни думи, на които ние не можем да отговорим, думи, които сякаш му преграждат пътя назад и го обричат на смъртта. Дори да е най-скъпият ни човек, след всичко това ние вече не можем да искаме той да стане и тръгне. Ако въпреки всичко стане и тръгне, той ще разнася ужас, където мине, като човек, излязъл от гроба.
Явиха се грозни признаци на започнало разложение, докато в същото време органите работеха, поддържани в ход от някаква крайно твърда воля. Тъй като бяха минали седмици от деня, в който консулшата заболя от катара и трябваше да пази леглото, по тялото й, като последица на дългото лежане, се отвориха няколко язви, които вече не се затвориха и преминаха в страхотно състояние. Тя не спеше вече; първо, защото й пречеха болката, кашлицата и задухът, но и второ — защото самата се опълчваше срещу съня и се вкопчваше в будността. Съзнанието й се губеше в треската само за минути; ала и при съзнателен размисъл тя разговаряше гласно с отдавна умрели лица. Едно следпладне по здрач каза внезапно с висок, малко изплашен, но съкровен глас:
— Да, мили Жан, ида!
И този отговор беше така измамно непосредствен, че отсетне някои твърдяха да са чули гласа на покойния консул, който я бил повикал.
Кристиан пристигна; дойде от Хамбург, гдето, както сам казваше, имал работа. Той обаче остана само късо време в стаята на болната и излезе, като търкаше челото си, шареше с очи наоколо и каза:
— Та това е страшно... Та това е страшно... Не мога повече.
Дойде и пастор Прингсхайм, стрелна със студен поглед сестра Леандра и се помоли с модулиращ, глас пред леглото на консулшата.
После настъпи кратко подобрение: след едно последно припламване температурата спадна, силите привидно се върнаха, болките поутихнаха — две-три ясни и обнадеждващи прояви, които избиха сълзи на радост в очите на околните.