— Деца, няма да я загубим! Ще видите, въпреки всичко няма да я загубим! — каза Томас Буденброк. — За Коледа ще я задържим у нас и няма да й позволим да се вълнува като друг път.
Ала още през следващата нощ, късо време след като Герда и нейният съпруг бяха си легнали, госпожа Перманедер изпрати да ги повикат на „Менгщрасе“, понеже болната се борела със смъртта. Вятърът шибаше студения дъжд, който валеше, и го запращаше срещу стъклата на прозорците.
Когато сенаторът и жена му влязоха в стаята, осветена от свещите на два светилника, които бяха поставени на масата, те завариха там двамата лекари. Кристиан също бе повикан и седеше отстрани, с гръб към балдахиновото легло, подпрял с две ръце ниско наведеното си чело. Чакаха брата на болната, консул Юстус Крьогер, за когото също бяха изпратили. Госпожа Перманедер и Ерика Вайншенк се държаха за долния край на леглото и хлипаха тихо. Сестра Леандра и мамзел Северин нямаше вече какво да правят и скръбно гледаха умиращата в лицето.
Консулшата лежеше по гръб, подпряна на няколко възглавници, и двете й ръце — тези хубави ръце с матовосини жилки, сега тъй мършави и напълно съсухрени — гладеха бързо и непрекъснато юргана, като трепереха. Главата й, покрита, с бяла нощна шапчица, се обръщаше непрестанно от едната страна на другата в някакъв страхотно равномерен такт. Устата й, устните на която изглеждаха извити навътре, се отваряше и затваряше с пъшкане при всеки мъчи-телен опит да поеме дъх, а хлътналите й очи блуждаеха наоколо, търсеха помощ, и от време на време се спираха с потресно изражение на завист върху някого от присъствуващите, които бяха облечени и можеха да дишат, на които животът принадлежеше и не бяха в състояние да сторят нищо друго, освен да й засвидетелствуват обичта си, именно — да спрат погледа си на тая картина. А нощта напредваше, без да беше настъпила някаква промяна.
— Колко време още може да продължи? — попита Томас Буденброк тихо и дръпна стария доктор Грабо в дъното на стаята, докато доктор Лангхалс пристъпи да направи някаква инжекция на бодната.
Госпожа Перманедер с кърпичка на устата отиде при двамата.
— Съвсем неопределено, драги сенаторе — отговори доктор Грабо. — Госпожа майка ви може да издъхне след пет минути, но може да живее и още няколко часа... Не мога нищо да ви кажа. Касае се за това, което наричаме оток или едем...
— Зная — каза госпожа Перманедер и кимна в кърпичката си, докато по бузите й се стичаха сълзи. — Явява се често при белодробни възпаления. Тогава в белодробните мехурчета се набира водниста течност; и ако се влоши, не може вече да се диша... Да, зная.
Сплел ръце пред себе си, сенаторът погледна към балдахиновото легло.
— Колко страшно ли се мъчи! — прошепна той.
— Не! — отговори доктор Грабо също така тихо, но с нечуван авторитет и покри продълговатото си кротко лице с решителни бръчки. — Видът й мами, повярвайте ми, драги приятелю, видът й мами! Съзнанието е силно помътено... Повечето от тия нейни движения, които виждате, са рефлекторни... Повярвайте ми...
И Томас каза:
— Дано да е така!
Но дори дете би могло да познае по очите на консулшата, че тя беше в пълно съзнание и усещаше всичко.
Заеха отново местата си. Консул Крьогер също беше пристигнал и седеше със зачервени очи край леглото, наведен над дръжката на бастуна си.
Движенията на болната бяха се засилили. Това тяло, обречено на смъртта, беше изпълнено от главата до краката от някакво страшно безпокойство, от неизказан страх и гнет, от някакво неотразимо и безпределно чувство на изоставеност и безпомощност. Очите й, тези клети, молещи, жалостиви и търсещи очи, понякога, когато тя с хъркане въртеше главата си, се затваряха с изцъклено изражение или се разширяваха тъй силно, че жилчиците на очната ябълка изпъкваха кървавочервени. Но пак не губеше свяст.
Малко след три часа всички видяха, че Кристиан стана.
— Не мога повече! — каза той, тръгна накуцвайки към вратата, като се опираше на мебелите по пътя си, и излезе.
А Ерика Вайншенк и мамзел Северин, вероятно унесени от еднообразните болезнени звуци, бяха заспали на столовете си и дрямката беше поруменила леко страните им.
Към четири часа положението започна да става все по-лошо и по-лошо. Подпряха болната и изтриха потта от челото й. Дишането застрашаваше да спре напълно и угнетението се засили.
— Нещо за сън!... — промълви тя. — Някакво средство!...
Но никой не помисляше дори да й даде нещо за сън.