— У тебе ли са ключовете от сребърните прибори? Добре. За другото не се тревожи! Такива работи са неизбежни, когато се разтуря домакинство, управлявано без това в последно време малко през пръсти. Не искам сега да дигам шум. Бельото е старо и износено... Впрочем трябва да проверим какво още е останало. У тебе ли са списъците? На масата? Добре. Веднага ще проверим.
Те влязоха в спалнята и застанаха за минута тихо един до друг пред леглото, след като госпожа Антония махна бялата кърпа от лицето на мъртвата. Консулшата беше облечена вече в копринената рокля, в която трябваше да бъде изложена днес след пладне горе в залата; от последната й въздишка бяха минали двадесет и осем часа. Понеже бяха извадили изкуствените зъби, устата и страните й бяха хлътнали старчески, а брадичката стърчеше остра и ъгловата. И тримата, впили поглед в тия неумолимо ниско спуснати и здраво затворени клепки, болезнено се мъчеха да познаят в това лице някогашния майчин образ. Но под шапчицата, която старата дама носеше неделен ден, се виждаше като приживе червеникавокестенявата, пригладена перука, с която дамите Буденброк от „Брайтещрасе“ тъй често бяха се подбивали. Върху юргана бяха пръснати цветя.
— Пристигнаха вече прекрасни венци! — каза тихо госпожа Перманедер. — От всички семейства... Ах, просто от всички! Казах да ги наредят горе в коридора; после ще трябва да ги видите, Герда и Том! Тъжно е, но красиво. И какви големи атлазени панделки...
— Докъде стигнаха със залата? — попита сенаторът.
— Скоро ще свършат, Том. Почти готова е. Тапицерът Якобс работи много усърдно. Пристигна и... — тя преглътна за миг — ковчегът. Но свалете си палтата, мили мои — продължи тя и постави внимателно бялата кърпа на старото й място. — Тук е студено, но в стаята за закуска са позапалили печката. Дай да ти помогна, Герда; с такава разкошна наметка трябва да бъдем предпазливи. Ще ми позволиш ли да те целуна? Знаеш, че те обичам, макар че ти. винаги си ме презирала... Ще ти сваля и шапката... не, няма да ти разваля фризурата! Ах, тези твои хубави коси! Такива коси имаше и мама на млади години. Ех, тя не беше тъй прекрасна като тебе, но по едно време... аз бях вече родена.... тя наистина беше красавица. А сега... Не е ли вярно това, което винаги казваше вашият Гроблебен: „Всички ние ще изгнием“? Макар инак да е прост човек... Да, Том, тези са главните списъци.
Върнаха се в съседната стая и седнаха на кръглата маса; сенаторът взе в ръка списъците на вещите, които следваше да бъдат поделени между преките наследници. Госпожа Перманедер не изпускаше из очи лицето на брата си, наблюдаваше го с възбудено и напрегнато изражение. Имаше нещо, един тежък, неотменим въпрос, към който бяха насочени плахо всичките й мисли и който трябваше да бъде разгледан всеки час...
— Мисля — поде сенаторът — да спазим обичайното правило, именно, че подаръците се връщат, следователно...
Жена му го прекъсна:
— Извинявай, Томас, но ми се струва... че Кристиан... где е той?
— Боже мой, да, Кристиан! — извика госпожа Перманедер. — Ние съвсем го забравихме!
— Правилно! — каза сенаторът и пусна списъците на масата. — Няма ли да го повикаме?
Госпожа Перманедер отиде да дръпне връвта на звънеца. Но в същия миг Кристиан сам отвори вратата и влезе. Влезе доста бързо в стаята, затвори не съвсем безшумно вратата и се спря с навъсено лице, като шареше с малките си, кръгли, хлътнали очи ту към едната, ту към другата страна, без да погледне някого; устата му под бухлатите червеникави мустаци се отваряше и затваряше с неспокойно движение. Изглеждаше, че се намира в някакво упорито и раздразнено настроение.
— Чух, че сте тука — каза той късо. — Ако сте седнали да говорите за вещите, мисля, че трябваше да ми обадите.
— Тъкмо се канехме — отговори равнодушно сенаторът. — Седни!
Ала очите му се спряха на белите копчета, с които беше закопчана ризата на Кристиан. Сам Томас носеше безукорно жалейно облекло и по нагръдника на ризата му, ослепително бял между реверите на черния сукнен жакет, се виждаха не златни копчета, каквито той обикновено носеше, а черни. Кристиан забеляза тоя поглед; той дръпна един стол, седна, докосна с ръка гърдите си и каза:
— Зная, че съм с бели копчета. Не, ми остана време да изляза, за да си купя черни, или по-право... отказах се от това намерение. През последните години често трябваше да заемам по пет шилинга за зъбен прах и да пална клечка кибрит, за да си легна... не зная дали изключително аз съм виновен за това. Впрочем черните копчета не са най-важното нещо на света. Не обичам външните неща, никога не съм им придавал стойност.
Докато говореше, Герда го наблюдаваше и тихо се смееше. Сенаторът забеляза: