— Имам да мисля за неща, по-сериозни от твоите болести. Впрочем моето собствено здраве...
— Не, Томас, твоето здраве е великолепно! Ти не би седял сега така пред мене, ако то, сравнено с моето, не беше отлично.
— Аз съм може би по-болен от тебе.
— Ти? Не, това е твърде силно казано. Тони, Герда, той казва, че бил по-болен от мене! Виж ти! Мигар ти лежа в Хамбург смъртно болен от ставен ревматизъм!? Мигар ти след всяка най-дребна нередност изпитваш такава неописуема мъка в цялото си тяло? Мигар в твоята лява страна всички нерви са по-къси?! Авторитетни лекари потвърдиха, че именно така е у мене. Мигар на тебе се случват такива неща: влезеш по здрач в стаята си и виждаш, че на дивана ти е седнал някакъв човек, който ти кима с глава, а при това изобщо го няма?
— Кристиан! — извика ужасена госпожа Перманедер. — Какво приказваш! Боже мой, за какво собствено, се карате? Държите се така, като че ли е някаква чест да бъдеш по-болен от другия! Ако е въпрос за това, то Герда и аз за съжаление също бихме могли да се обадим! А в съседната стая лежи мама!
— И ти, човече божи, не разбираш — извика поривисто Томас Буденброк, — че всички тези гадости са последици и уродливи рожби на твоите пороци, на твоето безделие, на твоето самонаблюдение?! Работи! Престани да се занимаваш със здравословното си състояние и да говориш за него! Ако се побъркаш... и аз ти казвам, че това не е изключено... не ще бъда в състояние да пролея дори една сълза, защото вината ще бъде твоя, само твоя...
— Не, няма да пролееш сълза дори ако умра...
— Няма да умреш — каза презрително сенаторът.
— Няма да умра ли? Добре, значи, няма да умра! Ще видим кой от нас двамата ще умре по-рано! Работи! Ами ако не мога? Боже господи, ами. ако не мога да работя продължително? Не мога да върша дълго време едно и също, просто се разболявам! Ако ти си могъл и още можеш, то радвай се, но недей да съдиш другите, защото това не е никаква заслуга... Бог дава на едного сила, на другиго не дава. Но какъв си ти, Томас — продължи той, като се наведе с още по-разкривено лице над масата и зачука още по-силно по нея. — Ти си безкритичен към себе си... ах, чакай, не това исках да кажа и не в него исках да те обвиня. Но не зная откъде да започна и каквото бих могъл да кажа, е само една хилядна... ах; само една милионна част от това, което е на сърцето ми против теб! Ти си успял да извоюваш място в живота, едно почтено положение, и сега си се изправил тук и отблъскваш студено и надменно всичко, което за миг би могло да те смути и да наруши равновесието ти, защото равновесието е най-важното нещо за тебе. Но това не е най-важното, не е най-главното пред бога, Томас! Ти си егоист, да, егоист! Все пак аз те обичам, когато хокаш, викаш и трещиш. Но най-страшно е мълчанието ти, най-страшно е, когато някой каже нещо и ти внезапно онемееш, оттегляш се, отказваш всяка отговорност и достолепен и неприкосновен, оставяш другия безпомощен и засрамен... У тебе няма състрадание, обич и смирение. Ах! — извика той внезапно, като раздвижи двете ръце над главата.си и после ги изпружи далеко напред, като че отблъскваше целия свят от себе си. — Как съм се наситил на всичко... на тая тактичност, изтънченост и равновесие, на тая осанка и достолепие... наситил съм се до смърт!
Този последен вик беше до такава степен искрен, идеше така дълбоко от сърцето и избухна с такава подчертана погнуса и досада, че действително порази донякъде Томас: той се сви малко и за известно време наведе безмълвно и морно очи към земята.
— Аз станах каквото съм — каза той най-сетне с развълнуван глас, — защото не исках да стана като тебе. Ако съм те отбягвал в душата и сърцето си, то беше, защото трябва да се пазя от тебе, защото твоят начин на живот и твоят характер крият опасност за мене. Говоря истината.
Той помълча един миг и после продължи с отсечен и твърд тон:
— Обаче ние се отдалечихме много от предмета на нашия разговор. Държа ми реч за моя характер... малка объркана реч, която може би съдържаше зрънце истина. Но сега се касае не за мене, а за тебе. Ти имаш намерение да се жениш и аз бих желал да те убедя колкото е възможно по-дълбоко, че осъществяването на това намерение по начина, по който си намислил, е невъзможно. Първо: лихвите, които ще мога да ти изплащам, няма да бъдат така насърчително високи.
— Алина е турила нещо настрана.
Сенаторът преглътна и се овладя.
— Хм, турила настрана. Ти възнамеряваш, значи, да смесиш майчиното наследство със спестяванията на тая дама...
— Да. Аз жадувам за свой дом и за човек, който да ми състрадава, когато съм болен. Впрочем ние напълно си подхождаме. И двамата сме малко смахнати.