— Ти възнамеряваш по-нататък да осиновиш наличните деца, сиреч да ги... узакониш?
— Да.
— Така че след смъртта ти твоето състояние ще премине у ония хора, нали?
Когато сенаторът каза тези думи, госпожа Перманедер сложи ръка върху неговата и прошепна заклинателно:
— Томас! Мама лежи в съседната стая...
— Да — отговори Кристиан, — така е редно.
— Е, добре, ти няма да направиш всичко това! — извика сенаторът и скочи.
Кристиан също се изправи, мина зад стола си, улови го с една ръка, притисна брадичката си до гърдите и погледна полуплахо и полувъзмутено брата си.
— Няма да го направиш! — повтори Томас Буденброк почти обезумял от гняв, бледен, разтреперан и с тръпни движения. — Докато аз съм жив, това няма да стане! Кълна ти се! Внимавай... пази се! Загубихме достатъчно пари поради нещастия, безразсъдство и подлост, за да можеш да си позволяваш да хвърляш четвъртина, от майчиното имущество в скута на тая жена и нейните копелета! И това... след като Тибуртиус вече измъкна с хитрост друга четвъртина! Не, драги, ти нанесе достатъчно голям срам на семейството, та не е нужно още да ни сродяваш с куртизанка и да даваш името ни на нейните деца. Аз ти забранявам, чуваш ли, забранявам ти! — извика той с такъв силен глас, че стаята отекна; госпожа Перманедер разплакана се сви в един ъгъл на дивана. — И те съветвам: да не си посмял да действуваш противно на тая забрана! Досега само те презирах, преструвах се, че не те виждам... но ако ме предизвикаш, ако стигнеш до крайност, ще видим кой ще загуби! Казвам ти: внимавай! Няма да се съобразявам вече с нищо! Ще те сложа под опекунство, ще те затворя, ще-те унищожа! Разбираш ли? Ще те унищожа!
— А аз ти казвам... — поде Кристиан.
И сега всичко премина в препирня, насечена, дребнава, жалка препирня без определена тема, без някаква друга цел, освен взаимно да се обиждат и да се раняват до кръв с думи. Кристиан се върна към характера на брата си и изравяше от далечното минало отделни случки, неприятни анекдоти, които трябваше да изтъкнат егоизма на Томас и които Кристиан не бе могъл да забрави, а непрекъснато бе носил със себе си и пропил със злъч. Сенаторът пък му отвръщаше с думи на прекалено презрение и заплахи, за които след десет минути се разкайваше. Герда бе подпряла леко глава върху ръката си и наблюдаваше двамата с прибулени очи и някакво неопределимо изражение на лицето. Госпожа Перманедер повтаряше непрекъснато в отчаяние:
— А в съседната стая лежи мама... А в съседната стая лежи мама!
Кристиан, който още в течение на последните реплики се движеше напред-назад из стаята, най-сетне напусна полесражението.
— Добре! Ще видим! — извика той и с разрошени мустаци и зачервени очи, с разкопчан жакет, с кърпичка в спуснатата надолу ръка, разпален и екзалтиран, излезе и тръшна вратата зад себе си.
Сенаторът постоя още един миг прав в настаналата внезапна тишина, като гледаше в посоката, гдето беше изчезнал неговият брат. После седна мълчаливо, взе отново с къси движения книжата в ръце и приключи със сухи думи, каквото още имаше да приключва, след което се облегна назад на стола, започна да глади краищата на мустаците между пръстите си и потъна в мисли.
Сърцето на госпожа Перманедер туптеше, преизпълнено от страх. Въпросът, важният въпрос не биваше да се отлага по-дълго; той трябваше да бъде разгледан, брат й трябваше да отговори на тоя въпрос. Но, ах, имаше ли той сега настроение да прояви благочестие и кротост?
— Том... ами... — поде тя, като погледна първом към скута си и после направи плах опит да прочете нещо в лицето му. — Мебелите... естествено, ти прецени вече всичко... Вещите, които са наши, сиреч на Ерика, на детето и мои... ще останат тук... с нас... Накъсо: какво ще правим с къщата? — попита тя и закърши скрито ръце.
Сенаторът не отговори веднага, а продължи още известно време да суче мустаците си и да се взира с мрачен размисъл в себе си. После пое дъх и се изправи.
— Къщата ли? — попита той. — Естествено тя принадлежи на всинца ни... на тебе, на Кристиан и на мене... което е най-смешното: и на пастор Тибуртиус, защото тази част влиза в наследството на Клара. Аз не мога да взема решение сам, а трябва да получа вашето съгласие. Разбира се обаче от само себе си, че следва да я продадем колкото е възможно по-скоро — заключи той, като сви рамене.
Въпреки това по лицето му мина някаква сянка, като че той се изплаши от собствените си думи.
Главата на госпожа Перманедер клюмна ниско; ръцете й престанаха да се притискат една о друга и изведнъж се отпуснаха във всички стави.