— Нашето съгласие! — повтори тя след известна пауза тъжно и донякъде с горчивина. — Боже мой, ти знаеш много добре, Том, че ще направиш, каквото ти изглежда най-правилно, и че ние другите не можем да ти отказваме дълго нашето съгласие!... Но ако ние кажем... ако те помолим — продължи тя почти беззвучно и горната й устна започна да трепери. — Къщата, мамината къща! Родителската къща, в която бяхме толкова щастливи! Нима да я продадем... ?
Сенаторът отново сви рамене.
— Повярвай ми, дете, че всичко, за което би могла да ме укориш, вълнува и мене самия толкова, колкото и тебе. Но това не са основателни възражения, а сантименталност. Решено е вече какво трябва да се направи. Да вземем най-напред тоя голям имот... Какво да правим сега с него? От дълги години, още от смъртта на татко, цялата задна постройка се руши. В билярдната зала живее свободно едно котешко семейство, а навлезеш ли по-навътре, има опасност подът да рухне под краката ти... Да, друго би било, ако аз нямах къщата си на „Фишергрубе“! Но аз я имам; какво да я правя? Хм, мигар да предпочета да продам нея? Та поразсъди сама! Кому? Ще загубя приблизително половината от парите, които съм вложил в нея. Ах, Тони, ние притежаваме доста много имот, притежаваме прекалено много! А стойността на имотите не представлява вече нищо в сравнение с подвижния капитал. Затова ще я продадем, ще я продадем...
Но госпожа Перманедер не чу, тя седеше наведена напред, унесена в себе си, и гледаше с влажни очи в празното пространство.
— Нашата къща! — промълви тя, — Още си спомням… когато я освещавахме... ей толкова малки, бяхме тогава! Беше се събрало цялото семейство. И чичо Хофстеде прочете едно стихотворение... Прибрано е в чантата... Зная го наизуст. „До прекрасната Венера... “ Стаята с пейзажите! Трапезарията! Външни хора!...
— Да, Тони, положително така са мислили тогава и онези, които трябваше да напуснат къщата, купена от дядо. Те загубили парите си и трябвало да се махнат... умрели са и светът ги е забравил. Всичко с времето си. Трябва да се радваме и да благодарим богу, че ние още не сме стигнали дотам, докъдето бяха стигнали тогава Ратенкампови, и че в сравнение с тях ние ще напуснем тоя дом при много по-благоприятни обстоятелства.
Прекъсна го хлипане — бавно, горестно хлипане. Госпожа Перманедер беше се отдала така всецяло на мъката си, че дори не помисляше да изтрие сълзите си, които се стичаха по страните й. Седеше свита, наведена напред и една топла капка падна върху ръцете й, отпуснати мирно в скута; но тя не обърна внимание.
— Том — каза тя и изтръгна лека, умилна твърдост от гласа си, задушаван вече от сълзите. — Ти не знаеш какво ми е на душата в тоя час, не знаеш. Сестра ти не е видяла добро от живота, той я изигра жестоко. На главата ми се струпа всичко, каквото може да си представи човек... не зная с какво съм го заслужила. Но аз понесох всичко, без да се обезсърчавам, Том: и с Грюнлих, и с Перманедер, и с Вайншенк. Защото всеки път, когато бог разбиваше живота ми, аз все пак не бях окончателно загубена. Аз знаех, че има едно място, едно сигурно пристанище, тъй да се рече, гдето имах дом и стряха, гдето можех да намеря убежище от всички житейски несгоди... Дори сега; когато всичко беше свършено, когато затвориха Вайншенк... „Майко, казах аз, можем ли да се приберем при тебе!“ „ Да, деца, елате“... Когато бяхме малки и играехме на „война“, Том, винаги имаше един „знак“, заградено с черта място, гдето можехме да застанем при беда и нужда, отгдето никой нямаше право да ни прокуди и можехме да си отдъхнем в мир. Мамината къща, тази къща тук беше мой „знак“ в живота, Том... А сега... а сега... да я продадем...
Тя се облегна назад, скри лице в кърпичката си и горчиво заплака.
Той свали една от ръцете й и я задържа в своята.
— Зная, мила Тони, зная прекрасно всичко. Но няма ли да бъдем сега що-годе разумни? Добрата ни майка си отиде... и ние не можем да я върнем назад. Какво да правим? Безсмислено е да задържим тая къща като мъртъв капитал... Аз зная най-добре това, нали? Мигар да я превърнем в казарма с наематели? Тежи ми мисълта, че тук ще живеят чужди хора; няма ли да бъде по-добре да не ги гледаш, а да купиш за себе си и за децата някоя малка; хубава къща или отделен етаж негде пред градската порта например? Или би предпочела да живееш тук заедно с цяла тълпа наематели? И семейството пак ще бъде край тебе: Герда и аз, Буденброкови на „Брайтещрасе“, Крьогерови, а така също мадемоазел Вайхброт да не говорим за Клотилда, за която не зная дали ще й бъде приятно да се среща с нас; откак стана манастирска дама, тя си придава малко важност.
Тони изпусна една въздишка, която беше наполовина смях, извърна се и притисна по-силно кърпичката върху очите си, нацупена като дете, което се мъчат да накарат с някаква шега да забрави страданието си. Но после откри решително лицето си, седна изправено — както винаги, когато се касаеше да покаже твърд характер и достойнство — и отметна глава назад, като все пак се опита да притисне брадичката си върху гърдите.