— Да, Том — каза тя и разплаканите й очи примижаха със сериозно и твърдо изражение към прозореца, — ще бъда... вече съм разумна... Прости ми! Ти също, Герда! Простете ми, че плаках! Може да връхлети всекиго... такава слабост. Но това е само външно, повярвайте ми! Знаете прекрасно, че всъщност аз съм жена, закалена от живота. Да, Том, това, което казваш за мъртвия капитал, ми е ясно, имам толкова ум в главата си. Мога само да повторя, че си длъжен да направиш каквото ти се струва най-правилно. Ти трябва да мислиш и да действуваш вместо нас, защото Герда и аз сме жени, а Кристиан... господ да му е на помощ! Ние не можем да ти се противопоставим, защото онова, което можем да изнесем, няма да бъдат основателни възражения, а сантименталност... Ясно е като бял ден. Кому ли би могъл да я продадеш, Том? Мислиш ли, че можеш скоро да свършиш тая работа?
— Ах, дете, отгде да зная! На всеки случай тая заран размених няколко думи с Гош, стария посредник Гош; той изглеждаше наклонен да се заеме с тая работа.
— Ще бъде добре, да, ще бъде много добре. Естествено, Гош има известни слабости... Тези негови преводи от испански, за които приказват хората... не зная как се казва авторът... са нещо странно; ти, Том, също трябва да признаеш това. Но той беше приятел на татко и е безспорно честен човек. Известен е и с доброто си сърце. Той ще разбере; че тук не се касае за обикновена продажба, за обикновена къща... Колко мислиш да искаш, Том? Най-малко 100 000 марки, нали?
Когато брат й и жена му слизаха по стълбата, тя, вече хванала ръчката на вратата, каза повторно:
— Най-малко 100 000 марки, Том!
После, останала сама, Тони се спря насред стаята, сплете така отпуснатите ръце, че дланите бяха обърнати надолу, и погледна с широко разтворени, безпомощни очи наоколо си. Натежалата й от мисли глава, която тя непрекъснато клатеше леко и беше украсила с шапчица от черни дантели, започна да се отпуска бавно и все по-ниско и по-ниско над едното рамо.
ГЛАВА ТРЕТА
Заставиха малкия Йохан да се прости с тленните останки на баба си; така бе наредил баща му и той не се осмели, да възрази, макар че се страхуваше. В деня след тежката агония на консулшата сенаторът — на трапезата и, както изглеждаше, умишлено в присъствие на детето — се обърна към съпругата си и с няколко сурови думи осъди поведението на чичо Кристиан, който се измъкнал и отишъл да си легне точно когато болната била най-зле.
— Това се дължеше на нервите му, Томас — отвърна Герда.
Но с поглед към Хано, който не убягна от момчето, той отвърна в почти строг тон, че тук не са уместни никакви извинения. Покойната майка страдала толкова много, че човек би трябвало да се срамува да седи прекалено безчувствено в стаята й и да побягва малодушно от мъничкото страдание, което би могла да разбуди гледката на нейната борба със смъртта. Хано заключи от това, че не би трябвало да се осмели да възрази против посещението на отворения ковчег.
Когато в деня преди погребението влезе между баща си и майка си в колонната зала, просторното помещение му се стори също така чуждо, както при влизането там на Бъдни вечер. Точно отсреща, сияйно бяло върху фона на тъмнозелените едри растения в саксии, които, редувайки се с високи сребърни свещници, образуваха полукръг, на черна поставка стоеше гипсово копие от „Благославящия Христос" на Торвалдсен, мястото на което инак беше вън в коридора. Навсякъде по стените се виждаше черен креп, раздвижен от лек полъх; той закриваше както небесносиния цвят на гоблените, така и усмивката на белите статуи на богове, които преди винаги бяха свидетели на веселите гощавки в тая зала. Малкият Йохан застана отстрани до ковчега и загледа неподвижното тяло, изопнало се строго и тържествено пред него върху белия атлаз. Той стоеше обкръжен от жалейно облечените роднини, с широк траурен креп около ръкава на моряшките си дрешки, с глава, замаяна от уханията, които се носеха от безчислените китки цветя и венци и с които — съвсем леко и доловимо само от време на време — се смесваше друго, чуждо и все пак невнятно познато ухание.
Тази тук не беше баба. Официалната шапчица с бели копринени панделки и червеникавокестенявите коси под нея бяха нейни. Но този остър нос, тези дръпнати навътре устни, тази щръкнала брадичка, тези жълти, прозрачни, сложени една върху друга ръце, явно студени и вцепенени, не бяха нейни. Тя беше някаква чужда, восъчна кукла; но грозно беше да се правят такива кукли и да се чествуват по такъв начин. И той погледна към стаята с пейзажите, като че там в следния миг щеше да се появи истинска негова баба... Но тя не дойде. Тя беше мъртва. Смъртта бе я заменила завинаги с тая восъчна фигура, която тъй неумолимо, тъй недостъпно държеше затворени клепките и устните си...