Нямаше нищо лошо в това, че Тони, когато излизаше из града, познаваше и бъбреше с всички; поне консулът беше съгласен с нея в тая точка, защото съзираше в това не високомерие, а обществено съзнание и любов към ближния. Тя се катереше заедно с Томас из складовете по брега на Трава между грамадите от овес.и пшеница, изсипани по одрите, бръщолевеше с работниците и писарите, седнали в приземните тесни и тъмни кантори, помагаше дори при изкачването на пълните чували с макарата. Тя познаваше колачите, които минаваха по „Брайтещрасе“ с бели престилки и корита в ръцете; познаваше млекарките, които идваха с гюмовете от село, и понякога се качваше на колите им да се повози; познаваше белобрадите майстори в малките дървени златарски барачки, вградени в сводовете на пазарището, продавачките на риба, плодове и зеленчук на пазара, а така също носачите, които стояха по ъглите на улиците и дъвчеха тютюн... Всичко това беше хубаво!
Но какво е виновен един бледен голобрад човек на неопределена възраст и с тъжна усмивка на лицето, който сутрин прави обичайната си разходка по „Брайтещрасе“, че неволно започва да подскача на един крак при всеки внезапно разнесъл се вик „хей!“ или „у-у!“ например? А въпреки това зърнеше ли го, Тони веднага го караше да подскочи. Не е хубаво по-нататък да огорчаваш постоянно с викове „Чадърджийко!“ или „Гъбо!“ една съвсем дребничка женица с едра глава, свикнала да ходи с отворен огромен изпонадупчен чадър, все едно какво е времето. Заслужава също порицание да отидеш с две-три съмишленички пред къщурката на старата кукларка, която продава вълнени кукли в едно тясно коридорче на „Йоханисщрасе“ и има забележително червени очи, да задърпаш, колкото ти държат силите, връвта на звънеца и когато старицата излезе, да я попиташ с лицемерна любезност не живеят ли тук случайно господин и мадам Плювалникови, след това да побегнеш със страшен крясък... А всичко това вършеше Тони Буденброк, и то, както изглеждаше, с напълно спокойна съвест. Защото, когато някой от тия измъчени хора й се заканеше, трябваше да видите как тя отстъпваше крачка назад, отмяташе хубавата си глава с издадената напред горна устна и процеждаше отчасти с негодувание, отчасти с подигравка едно „ба!“, като че искаше да каже: „Посмей само да ми направиш нещо! Аз съм дъщеря на консул Буденброк, ако случайно не знаеш... “
Тя се движеше из града като малка кралица, която си е запазила ненакърнимото право да бъде радушна или жестока според вкуса и настроението си.
ГЛАВА ТРЕТА
По отношение двамата синове на консул Буденброк мнението на Жан-Жак Хофстеде положително беше правилно.
Томас, определен още от рождението си за търговец и бъдещ собственик на фирмата, учеше в реалния отдел на старото училище с готически сводове. Той беше умен, жив и разбран човек, но се забавляваше чудесно, когато Кристиан, гимназистът, у когото личеха не по-малки дарби, но по-малка сериозност,"подражаваше необикновено сполучливо на учителите, особено на способния господин Марцелус Щенгел, който преподаваше пеене, рисуване и тям подобни забавни предмети.
Господин Щенгел, в чиито джобове на жилетката винаги стърчаха по пет-шест чудесно подострени молива, носеше рижа перука и отворен светлокафяв жакет, който стигаше почти до глезените на краката му, а високата корава яка закриваше дори слепоочията му. Той беше остроумен и обичаше философските отлики като например: „Казах ти да нарисуваш линия, доброто ми дете, а какво рисуваш ти? Рисуваш черта!“ Той казваше „линя“ вместо „линия“. Или ще се обърне към някой ленивец: „Слушай какво ще ти кажа! Ти ще стоиш в четвърти клас не години, а с години!“ При това произнасяше „четвъйти“ вместо „четвърти“ и не „години“, а „гудини“... Най-любимото му занимание беше в час по пеене учениците да заучават хубавата песен „Гора зелена“. Тогава неколцина ученици трябваше да излязат в коридора и когато хорът запееше: „Бродим с чудна радост през поля, гори... “, да повторят последната дума съвсем тихо и предпазливо, като ехо. Веднъж тая задача биде възложена на Кристиан Буденброк, братовчеда му Юрген Крьогер и приятеля му Андреас Гизеке, син на пожарния командир; тримата обаче, наместо да произведат нежно ехо, бутнаха сандъка за въглища надолу по стълбата и за наказание трябваше да отидат в четири часа след пладне в жилището на господин Щенгел. Но тук стана нещо доста приятно. Господин Щенгел беше забравил всичко и заповяда на прислужницата си да поднесе „по“ чаша кафе на учениците Буденброк, Крьогер и Гизеке, след което отново пусна младите господа да си вървят...