— Слушай, Тони! Първо, ние изобщо нямаме сериозно думата по тоя въпрос, защото сме сключили сделката с Гош и сега той има право да продаде, комуто иска. Съгласен съм с тебе, че в това се крие известна ирония на съдбата...
— Ирония на съдбата ли? Да, Том, твой маниер е да се изразяваш така! Но аз ще го нарека позор, юмрук право в лицето... да, точно така! Не схващаш ли какво означава? Та помисли какво би означавало, Томас! Ще означава следното: с Буденброкови е свършено, те са окончателно ликвидирани, отиват си и Хагенщрьомови заемат с музика и песни мястото им!.. Не, Томас, аз няма да взема участие в такова зрелище, няма да съдействувам за тая подлост! Нека само дойде, нека само се осмели да дойде, за да огледа къщата! Аз няма да го приема, повярвай ми! Ще се затворя с дъщеря си и с внучката си в някоя стая, ще обърна ключа и няма да го пусна да влезе... да, така ще направя!
— Ще направиш каквото смяташ за разумно, мила; но първом ще премислиш дали не е по-уместно да пазиш внимателно общественото приличие. Ти вероятно си мислиш, че консул Хагенщрьом ще се почувствува дълбоко засегнат от твоето държане. Не, грешиш, дете! Той нито ще се зарадва, нито ще се разсърди от това, а ще се учуди, ще се учуди хладно и равнодушно. Цялата работа е там, че ти му приписваш същите тия чувства към тебе и към нас, каквито ти изпитваш към него. Заблуждаваш се, Тони! Той съвсем не те мрази. Защо да те мрази? Той не мрази никого. Плува в успех и щастие и е преизпълнен от веселост и благосклонност, повярвай ми! Толкова пъти вече съм те уверявал, че той би те поздравил най-любезно на улицата, ако ти самата би могла да си наложиш да не гледаш тъй войнствено и високомерно някъде във въздуха. Той само се удивлява, изпитва в течение на две минути някаква спокойна и малко иронична почуда, която не е в състояние да разклати равновесието на един човек, комуто никой не може да стори нещо лошо... В какво го обвиняваш? Ако той ме е изпреварил много в търговията и от време на време успешно ме оборва в обществените работи... прекрасно, значи, той сигурно е по-способен търговец и по-добър политик от мене. Това съвсем не е причина да се смеем тъй странно яростно, както правиш ти. Но да се върнем на къщата. Старата отдавна вече няма почти никакво значение за семейството, тъй като значението премина постепенно върху моята, новата къща... казвам ти го, за да те успокоя за всеки случай. От друга страна пък, е ясно какво е накарало консул Хагенщрьом да мисли за покупка на къща. Тези хора се издигнаха, семейството им се увеличава, те се сродиха с Мьолендорпфови и по богатство и известност са равни на първите в града. Но им липсва нещо, нещо външно, от което те досега се лишаваха с чувство на превъзходство и отърсили се от всякакви предразсъдъци. Липсва им историческото освещение, тъй да се рече: узаконяването. Изглежда, че сега вече им е дошъл апетитът и си набавят нещичко от него, като се пренасят в къща, каквато е тази... Ще видиш, консулът ще гледа по възможност да запази всичко, както си е, няма да пристрои нищо, ще остави дори девиза „Dominus providebit“ над пътната врата; а трябва да бъдем справедливи и да признаем, че не господ, а единствено той помогна на фирмата „Щрунк и с-ие Хагенщрьом“ да се издигне тъй високо.
— Браво, Том! Ах, как се радвам, че най-сетне чух от тебе нещо лошо за него! Това е собствено всичко, което искам. Боже мой, да имах твоя ум, как щях да го наредя! А ти си се изправил тук...
— Виждащ обаче, че в действителност нямам голяма полза от ума си.
— А ти си се изправил тук, казвам, и говориш по тоя въпрос с такова невъобразимо спокойствие и ми обясняваш как щял да постъпи Хагенщрьом... Ах, говори, каквото щеш! И ти като мене имаш сърце в гърдите, и аз просто не вярвам, че вътрешно си толкова спокоен, колкото се правиш? Ти отговаряш на жалбите ми... може би се мъчиш да успокоиш самия себе си...