— Ставаш вече нескромна, Тони! Това, което „се правя“, е лично моя работа. Всичко друго не засяга никого с нищо.
— Том, умолявам те, кажи ми само едно: всичко това не е ли бълнуване в треска?
— Точно така.
— Кошмар?
— Защо не?
— Сърцераздирателна комедия?
— Стига! Стига!
И консул Хагенщрьом се яви на „Менгщрасе“, яви се заедно с господин Гош, който държеше в ръка йезуитската си шапка, гледаше вероломно наоколо си, мина наведен покрай момичето, което беше занесло визитните им карти и сега държеше отворена стъклената врата, и влезе подир консула в стаята с пейзажите.
Херман Хагенщрьом, облечен в дълъг почти до петите, дебел и тежък кожух, който отпред беше разкопчан и позволяваше да се види зимният му костюм от зеленожълт, мъхест и здрав английски плат, имаше осанка на столичанин и внушителния тип на борсов деятел. Беше тъй извънмерно тлъст, че не само брадичката му, а цялата долна половина на лицето му беше двойна и късо подрязаната, руса цяла брада не можеше да скрие това; дори остриганата кожа на главата му при известни движения на челото и на веждите се набираше в дебели дипли. Носът му сега лежеше още по-плосък върху горната устна и дишаше затруднено през мустаците; ето защо от време на време устата трябваше да му се притече на помощ, като се разтваряше за дълбоко поемане на дъх. И това все още беше свързано с немного шумно мляскане, предизвикано от постепенното отделяне на езика от горната челюст и глътката.
Когато чу тоя шум, познат й от миналото, госпожа Перманедер промени цвета на лицето си. Пред очите й се мярнаха като видение лимонови кифли с наденица от трюфели и стразбургски пастет от гъши дроб и то насмалко щеше да разклати каменното достолепие на осанката й. Сложила траурната шапчица върху пригладените коси, облякла чудесно ушита черна рокля, полата на която беше отрупана чак догоре с волани, тя седеше на дивана със скръстени ръце и малко дигнати рамене; дори когато двамата господа вече влизаха, тя отправи няколко безразлични и величаво спокойни думи към брата си, сенатора, който не можа да поеме отговорността да я остави сама тъкмо в тоя час. Тя продължи да седи дори докато сенаторът, отишъл да посрещне гостите в средата на стаята, се поздравяваше сърдечно с посредника Гош и коректно вежливо с консула; но после също стана, направи сдържан поклон едновременно пред двамата и без да бърза, подкрепи с думи и жест братовата покана — да имат добрината да седнат. Все пак от неприкосновено равнодушие тя държеше очите си почти напълно затворени.
Докато още седяха, в течение на първите следващи минути, говореха ту консулът, ту посредникът. Господин Гош помоли с противно неискрена смиреност, зад която дебнеше всеявно лукавство, да бъдат тъй добри и извинят това безпокойство, но господин консул Хагенщрьом имал желание да обиколи помещенията на къщата, понеже възнамерявал евентуално да я купи... После консулът повтори с други думи същото и с глас, който отново напомни на госпожа Перманедер за лимоновите кифли с наденица. Да, действително, имал такова намерение и то бързо се превърнало в желание — негово и на домашните му, — което той се надявал да осъществи, ако господин Гош не си е поставил за цел да направи прекалено добра сделка... Ха-ха!... Но не се съмнявал, че работата ще може да се уреди за всестранно задоволство.
Обноските му бяха свободни, безгрижни, спокойни и светски; на госпожа Перманедер направи добро впечатление, че той от вежливост се обръщаше с думите си почти винаги към нея. Стигна дори дотам, че обоснова подробно желанието си в почти извинителен тон.
— Простор! Повече простор! — каза той. — Къщата ми на „Зандщрасе“... Няма да повярвате, уважаема госпожо, и вие, господин сенаторе... Тя действително е много тясна за нас, понякога просто не можем да се движим в нея. За приеми изобщо на говоря... опазил бог! Нужно е действително да се събере само семейството... Хунеусови, Мьолендорпфови, домашните на брат ми Мориц... и ние действително се озоваваме в положение на сардели. Значи, защо... нали?
Той говореше с тон на леко негодувание, с изражение и с движения на ръцете, които казваха: вие ще ме разберете... аз не бива да търпя... би било глупаво... щом като, слава богу, не липсват необходимите средства да се избавя от това положение.
— Бях решил да почакам — продължи той, — бях решил да почакам, докато Зерлина и Боб ще имат нужда от къща, та да им оставя моята, а аз самият да потърся нещо по-голямо; обаче... вие знаете — пресече се той, — че дъщеря ми Зерлина и Боб, големият син на моя брат, прокурора, са сгодени от много години... Сватбата не бива вече да се отлага дълго. Най-много още две години. Те са млади... толкова по-добре! Но накъсо: защо да ги чакам и да изпусна благоприятния случай, който ми се предлага в момента? Действително няма никакъв разумен смисъл...