В стаята се възцари съгласие и разговорът спря за малко на тая семейна тема — предстоящата венчавка; тъй като женитби по сметка между братови деца не бяха нещо необикновено в града, никой не се дразнеше. Попитаха какви са плановете на младите, планове, които засягаха вече дори сватбеното пътешествие... Имали намерение да отидат на Ривиерата, в Ница и тъй нататък. Имали такова желание. И защо не, нали?... Споменаха и за по-малките деца и консулът заговори весело и самодоволно за тях, без много-много да мисли и като свиваше рамене. Сам той имаше пет деца, а брат му Мориц — четири: синове и дъщери. Да, благодаря, всички били добре със здравето. Защо впрочем да не бъдат добре... нали? Накъсо: добре били. После отново заговори за увеличаването на семейството и за това, че къщата им била тясна.
— Да, тази тук е нещо друго! — каза той. — Видях още като идвахме насам... къщата е бисер, истински бисер, ако приемем, че сравнението е подходящо при тия различни размери, ха-ха! Дори само тези гоблени тук... признавам ви, уважаема госпожо: докато говоря, аз непрекъснато се възхищавам от тия гоблени. Очарователна стая действително! Като си помисля, че сте могли да прекарате до днешен ден живота си тук...
— С няколко прекъсвания... да — каза госпожа Перманедер с онзи особен гърлен глас, с който понякога й се удаваше да си послужи.
— С прекъсвания... да — повтори консулът с любезна усмивка.
После хвърли поглед към сенатор Буденброк и господин Гош и тъй като двамината бяха увлечени в разговор, той дръпна стола си по-близко до дивана, на който седеше госпожа Перманедер, и се наведе така към нея, че сега тежкото пъхтене на носа му се разнасяше почти под нейния нос. Понеже преголямата й вежливост не й позволяваше да се дръпне назад, за да се избави от дъха му, тя седеше вдървена и изопната и го гледаше със спуснати клепки изотгоре. Ала той съвсем не забелязваше колко принудено и неприятно беше нейното положение.
— Спомняте ли си, уважаема госпожо — поде той. — Струва ми се, че ние и в миналото вършехме сделки помежду си? Разбира се, тогава се касаеше само за... чакайте, какво беше?... Лакомства, сладкиши, нали?... А сега за цяла къща.
— Не си спомням — каза госпожа Перманедер и изопна още повече шията си, защото лицето му беше се приближило непристойно и непоносимо до нейното.
— Не си ли спомняте?
— Не, честна дума, не си спомням никакви сладкиши. Мярка ми се нещо като лимонови кифли с мазна наденица... твърде противна закуска. Не си спомням ваша ли беше или моя... Тогава бяхме деца... А днешният въпрос с къщата е изключителна грижа на господин Гош.
Тя хвърли бърз признателен поглед към брат си, защото той беше забелязал притесненото и положение и се притече на помощ, като си позволи да попита дали на господата ще бъде приятно да обиколят къщата. Те изявиха готовност, сбогуваха се временно с госпожа Перманедер, защото се надяваха, че по-късно ще имат повторно удоволствието да я видят... и сенаторът изведе гостите през трапезарията.
Поведе ги ту нагоре, ту надолу по стълбите, показа им стаите на втория етаж, стаите покрай коридора на първия стаж, помещенията в партера, дори кухнята и килера. Що се касаеше за канторите, решиха да не влизат в тях, тъй като обиколката им съвпадаше с работното време на чиновниците в застрахователното дружество. Размениха няколко думи за новия директор, за когото консул Хагенщрьом каза два пъти едно след друго, че бил извънредно честен човек, след което сенаторът замълча.
После минаха през голата градина, гдето снегът наполовина бе се стопил, хвърлиха поглед в „Портала“ и се върнаха в предния двор, там, гдето беше пералнята; оттук пък се запътиха по каменната настилка на тесния проход между зидовете и през задния двор, гдето се извишаваше дъбът, към задната сграда. Тук не видяха нищо друго освен занемарена старческа немощ. Между камъните на дворната настилка беше избуяла трева и мъх, стълбата беше съвсем разнебитена и обезпокоиха само за миг свободното котешко семейство в билярдната зала, като леко открехнаха вратата, без да влязат, защото подът тук не беше сигурен.
Консул Хагенщрьом мълчеше и явно преценяваше и кроеше планове.
— М-да — казваше той постоянно и махваше равнодушие с ръка, с което загатваше, че ако стане господар тук, всичко това, естествено, не може да остане така.