В началото на 1872 година разтуриха домакинството на покойната консулша. Прислужничките напуснаха и госпожа Перманедер въздаде хвала на бога, когато си отиде и мамзел Северин, която досега по най-непоносим начин й бе оспорвала авторитета в домакинските работи; отиде си, разбира се, с присвоените копринени рокли и бельо. После на „Менгщрасе“ дойдоха мебелни коли и започна опразването на старата къща. Голямата ракла с дърворезба, позлатените канделабри и останалите неща, които бяха се паднали на сенатора и съпругата му, бяха пренесени на „Фишергрубе“; Кристиан се пренесе със своите вещи в едно ергенско жилище от три стаи близо до клуба, а малкото семейство Перманедер-Вайншенк се настани в светлия и безспорно изящно обзаведен етаж на „Линденплац“. Жилището беше малко, но хубаво, а на етажната врата бе поставена лъскава. медна плочка с гиздав надпис: А. Перманедер-Буденброк, вдовица.
Веднага след опразването в къщата на „Менгщрасе“ се явиха група работници, които започнаха да събарят задната сграда; прахът от старата мазилка затъмни въздуха. Имотът премина окончателно във владение на консул Хагенщрьом. Той го купи, изглеждаше, като че беше заложил честолюбието си в решението да го купи, защото наддаде веднага, като узна за едно друго предложение, направено на господин Сигизмунд Гош от Бремен; и сега започна да оползотворява имота си по оня изобретателен начин, за който хората му се възхищаваха от дълги години. Той се премести със семейството си в предната къща още през пролетта, като, доколкото можеше, запази всичко по старому, с изключение на някои дребни поправки и наложителни, изменения, отговарящи на новото време; махнаха например досегашните звънчета с върви за дърпане и поставиха в цялата къща електрически звънци. Скоро задната сграда изчезна от лицето на земята и на нейно място се издигна ново, гиздаво и слънчево здание, обърнато с лице към „Бекергрубе“, в което имаше високи и просторни помещения за складове и продавници.
Госпожа Перманедер неведнъж бе се клела пред брат си Томас, че занапред никаква сила на земята не би я накарала да хвърли дори един-единствен поглед към родителския си дом. Но не беше възможно да удържи клетвата си; от време на време пътят й неизбежно минаваше покрай продавниците и витрините на задната сграда, дадени веднага и твърде изгодно под наем, или покрай достолепната остростряха фасада, от другата страна, гдето сега под девиза „Dominus providebit“ стоеше името консул Херман Хагенщрьом. После обаче госпожа Перманедер-Буденброк започна просто да плаче — насред улицата й без оглед колко хора имаше по нея. Тя отмяташе глава назад като птица, която запява, притисваше кърпичката върху очите си и надаваше няколко пъти вопъл, израз на протест и жалба, след което се предаваше на сълзите си, без да обръща внимание на минувачите и предупрежденията на дъщеря си.
Беше все още онзи неин безвреден, облекчителен детски плач, който й беше останал верен през всички житейски бури и крушения.
ДЕСЕТА ЧАСТ
ГЛАВА ПЪРВА
Навестяван от мрачни часове, Томас Буденброк често се питаше какво собствено представлява още, какво собствено му дава още право да се поставя малко по-високо от когото и да било между своите умствено поизостанали, простодушни и дребнобуржоазно ограничени съграждани. Възторженият размах, ведрият идеализъм на младостта му беше изчезнал. Да работиш на игра и да си играеш с работата, да се стремиш с наполовина сериозно, наполовина шеговито наглед честолюбие към цели, на които придаваш само някакво иносказателно значение — за такива весело-скептични компромиси и остроумни половинчатости се иска много бодрост, хумор и добро настроение, но Томас Буденброк се чувствуваше неизказано уморен и невесел.
Беше постигнал всичко, каквото можеше да постигне, и знаеше прекрасно, че отдавна беше превалил върха на своя живот, ако изобщо — както сам добавяше мислено — при такъв посредствен и пошъл живот можеше да става дума за връх.
Що се отнасяше до чисто търговското положение, знаеше се навсякъде, че състоянието му беше силно намаляло и че фирмата западаше. Въпреки това, като се сметнеше майчиното наследство, частта от къщата на „Менгщрасе“ и останалият недвижим имот, той беше човек на повече от 600 000 марки. От дълги години обаче оборотният капитал стоеше неизползуван. След удара, понесен някога с купената на зелено реколта в Пьопенраде, положението с дребните сделчици — за които сам той бе се обвинявал тогава — не само не се подобри, а се влоши. И тъкмо сега, в тия дни след победата, когато всичко живо се ободри и раздвижи, когато благодарение влизането на града в митническия съюз малки бакалници можаха в течение на няколко години да се развият във видни едри търговски предприятия, сега именно фирмата „Йохан Буденброк“ бездействуваше и не извличаше никаква облага от придобивките на епохата. Запитан някой път как върви търговията му, шефът махваше безсилно с ръка и отговаряше: