— Ах, не доставя голямо удоволствие...
Един пъргав конкурент, близък приятел на Хагенщрьомови, се изказа веднъж, че всъщност Томас Буденброк сега играел на борсата само декоративна роля, и тази шега, насочена към грижливо поддържаната външност на сенатора, беше посрещната от гражданите като нечувано постижение на ловка диалектика — всички бяха възхитени и се смееха.
Но ако в дейността си за преуспяването на старата фирма, на която някога бе служил с такъв голям ентусиазъм, сенаторът беше сковаван от претърпени несполуки и вътрешна умора, то на всички негови начинания в градските обществени работи бяха поставени външни граници, които не можеха да бъдат прескочени. От доста години насам, още от избирането му в сената, той беше постигнал и тук всичко, което му беше възможно да постигне. Заемаше длъжности й ръководеше служби, но нямаше вече какво да завоюва; сега имаше само настояще и дребнава действителност, но нямаше вече бъдеще и честолюбиви планове. Наистина той бе съумял да разшири властта си в града много повече, отколкото би могъл да стори това всеки друг на негово място, и за враговете му беше трудно да отрекат, че той е „дясната ръка на кмета“. Томас Буденброк обаче не можеше да стане кмет, защото беше търговец, а не учен — не беше завършил гимназия, не беше юрист и изобщо нямаше висше образование. Но той, който открай време беше запълвал свободните си часове с историческо и литературно четиво и чувствуваше, че превъзхожда всички околни по дух, разум; вътрешна и външна солидност — той не можеше да се помири, че липсата на редовни квалификации не му даваше възможност да заеме първото място в малкото царство, в което бе се родил.
— Колко глупави излязохме ние — каза той веднъж на своя приятел и почитател Стефан Кистенмакер, но с това „ние“ подразбираше само себе си, — че се завряхме толкова рано в кантората, вместо да завършим училището!
А Стефан Кистенмакер отговори:
— Да, наистина, имаш право! Защо, а?
Сега сенаторът обикновено работеше сам на голямото махагоново писалище в частното си бюро — първо, защото там не го виждаше никой, когато подпреше глава на ръката си и размишляваше със затворени очи, главно обаче затова, че от мястото му до прозореца в голямата кантора бе го прогонила нетърпимата педантичност, с която неговият съдружник, господин Фридрих Вилхелм Маркус, седнал насреща му, непрекъснато подреждаше писмените си принадлежности и гладеше мустаците си.
Предпазливата бавност на стария господин Маркус с течение на времето бе се превърнала напълно в мания и чудачество, но ако напоследък Томас Буденброк я чувствуваше като нещо непоносимо дразнещо и обидно, причина беше обстоятелството, че той самият, за свой ужас, често трябваше да наблюдава подобни работи и у себе си. Да, и у него, у Томас, който едно време ненавиждаше всяка дребнавост, бе се развила известна педантичност, макар че тя изхождаше от друго телесно устройство и друго разположение надуха.
Вътре в него беше пусто и той не виждаше никакъв насърчителен план и никаква привлекателна работа, на които би могъл да се отдаде с радост и задоволство. Но неговият стремеж към дейност, неспособността на неговия ум да почива, активността му, която открай време беше нещо съвсем различно от естественото и неотстъпно трудолюбие на дедите му — именно: нещо изкуствено, напор на нервите му, упоително средство като малките люти руски цигари, които непрекъснато пушеше, — тази активност не беше го напуснала, обаче той не беше неин господар — тя бе го надвила и бе се превърнала в терзание, като го караше да се пилее по безчислени маловажни неща. Занимаваха го неотстъпно стотици нищожни дреболии, които се отнасяха предимно до поддържането на къщата и тоалета му, които той сърдито отлагаше, които умът му не беше в състояние да задържи на едно място и с които не можеше да се справи, защото прахосваше по тях несъразмерно много размишления и време.
Това, което в града наричаха негова „суетност“, беше се повишило дотам, че той самият отдавна вече се срамуваше, но пак нямаше сили да се откаже от навиците си, развили се в това отношение. От оня миг, когато след една нощ, прекарана не безпокойно, но в тъга и неукрепителен сън, влезе по утринен халат в облекалнята при стария бръснар, господин Венцел — часът беше девет, а преди ставаше много по-рано, — от оня миг насам той употребяваше за обличането си цял час и половина; чак след това се чувствуваше готов и изпълнен с решителност да започне работния си ден и слизаше на първия етаж да пие чай. Тоалетът му беше тъй сложен и в реда на подробностите — от студения душ в банята до края, когато махваше последната прашинка от жакета си и прекарваше за последен път краищата на мустаците си през горещата маша, — тъй твърдо установен и неизменен, че постоянното повтаряне на тия безчислено дребни движения и хватки го докарваше всеки миг до отчаяние. Въпреки това той нямаше сили да излезе от облекалнята, ако знаеше, че е пропуснал или минал набърже нещо, защото се опасяваше, че ще се лиши от чувството си на бодрост, спокойствие и безукорност, което след един-единствен час без друго щеше отново да загуби и трябваше криво-ляво да възстановява.