Госпожа Перманедер вечеря у брата си на „Фишергрубе“, но сама, защото дъщеря й, която също беше поканена, бе ходила след пладне да навести мъжа си в затвора и се чувствуваше, както винаги в такива случаи, уморена и неразположена и поради това си бе останала у дома.
На трапезата госпожа Антония говори за Хуго Вайншенк, чието душевно състояние било извънредно тъжно, и после обсъдиха въпроса кога с известна надежда за успех би могло да се подаде в сената молба за помилване. Сега тримата сродници седяха около кръглата маса в средата на всекидневната под голямата газена лампа. Герда Буденброк и зълва й седяха една срещу друга заети с ръкоделия. Сенаторшата беше навела хубавото си бяло лице над някакво копринено везмо, така че тежките й коси, озарени от светлината, тлееха като тъмна жарава; госпожа Перманедер пък, поставила съвсем криво и нецелесъобразно пенснето на носа си, зашиваше грижливо една голяма чудно алена атлазена панделка на мъничко жълто кошче. То беше предназначено за подарък на някаква позната по случай рождения й ден. Сенаторът седеше малко по-настрана от масата в широко меко кресло с наклонена задна облегалка, метнал крак върху крак, и четеше вестника; от време на време всмукваше дима на руската си цигара и го духваше отново като светлосива струя през мустаците.
Беше топла лятна неделна вечер. Високият прозорец стоеше отворен и хладният, малко влажен въздух изпълваше стаята. От масата над сивите фронтони на насрещните къщи между много бавно пълзящи облаци се виждаха звездите. От другата страна на улицата, в малката цветарница на Иверсен, още светеше. По-нататък в тихата улица някой свиреше доста лошо на ръчна хармоника, вероятно някой от слугите на коларя Данкварт. Навремени се разнасяше и глъчка. Минаха група моряци, които пушеха и пееха хванали се под ръце. Излезли във весело настроение от някоя подозрителна пристанищна кръчма, те бяха се запътили сега към някоя още по-подозрителна. Дрезгавите им гласове и неуверени крачки заглъхнаха в една напречна улица.
Сенаторът остави вестника на масата до себе си, пъхна пенснето в джоба на жилетката си и потърка с ръка челото и очите си.
— Слаб, много слаб е този „Известия“! — каза той. — Всеки път ми идва на ум какво казваше дядо за блудкави и редки, гозби: „Има такъв вкус, като че ли си изплезил език през прозореца навън.“ Може да го прегледаш за три отегчителни минути. Просто няма нищо в него...
— Да, ей богу, можеш спокойно да повториш това, Том! — каза госпожа Перманедер, като пусна работата в скута си и погледна над очилата брат си. — Па и какво ли би могъл да пише? Казвала съм го отдавна, още като съвсем млада глупачка: тези „Градски известия“ са жалко вестниче! Аз също го чета, естествено, защото обикновено нямам нещо друго под ръка... Но в повечето случаи не може да ме разтърси много това, че търговецът на едро, консул еди-кой си, възнамерявал да празнува сребърната си сватба. Би трябвало да четем други издания, например „Кьонигсберг-Хартунгски вестник“ или „Рейнски вестник“. Там ще...
Тя се пресече. Бе взела вестника в ръце, бе го разтворила повторно и плъзнала презрително очи по колоните, като в същото време говореше. Но изведнъж закова погледа си на едно място, върху кратко съобщение от четири-пет реда... Тя онемя, посегна с ръка към очилата си, прочете съобщението до края, като отвори бавно уста, и после на два пъти извика уплашено, притиснала с длани двете си страни и дръпнала лактите далече от тялото си.
— Невъзможно!... Не е възможно!... Не, Герда... Том... Как си го пропуснал!... Ужасно... клетата Армгарда! Това ли трябваше да я сполети...
Герда дигна глава от работата си и Томас се извърна уплашено към сестра си. И дълбоко развълнувана, с треперещ гърлен глас, като подчертаваше съдбовно всяка дума, госпожа Перманедер прочете на глас това съобщение, което беше изпратено от Росток и гласеше, че миналата нощ собственикът на рицарско имение Ралф фон Майбом с един револверен изстрел сложил край на живота си в работната стая на господарския дом в Пьопенраде. „Подбудителната причина, изглежда, се крие във финансови затруднения. Господин фон Майбом оставя жена и три деца.“ Така завърши тя, после пусна вестника в скута си, облегна се назад и погледна брат си и снаха си с нажалени очи мълчаливо и безпаметно.