Още докато тя четеше, Томас Буденброк отново бе се извърнал и гледаше встрани от нея между завесите на вратата, в тъмнината на салона.
— С револвер ли? — попита той, след като в течение на около две минути бе царувало мълчание и след известна пауза каза тихо, бавно и подигравателно: — Да, да... рицар!
После отново потъна в размисъл. Бързината, с която сучеше единия край на мустаците си между пръстите, стоеше в странно противоречие с неговия замъглен, втренчен, безцелен и неподвижен поглед.
Той не чуваше жалостивите приказки на сестра си и предположенията, които правеше тя относно по-нататъшния живот на приятелката си Армгарда, нито забеляза, че Герда, без да обърне глава към него, го гледаше твърдо и изпитателно с приближените си кестеняви очи, в ъглите на които лежаха синкави сенки.
ГЛАВА ВТОРА
Томас Буденброк не можеше да се взира и в бъдещето на малкия Йохан с онзи поглед на морна досада, с който очакваше остатъка на собствения си живот. Неговото семейно чувство, наследственият и придобит чрез възпитание, обърнат с лице еднакво назад и напред, почтително-смирен интерес към интимната история на техния дом не му позволяваше това; свръх всичко мислите му се влияеха от радушното или любопитно очакване, с което неговите приятели и познати в града, сестра му и даже дамите Буденброк от „Брайтещрасе“ гледаха сина му. Той си казваше със задоволство, че колкото съсипан и отчаян да се чувствуваше винаги сам за себе си, все пак, с оглед на малкия си наследник, беше способен на живителни мечти за бъдещето, мечти за способности; практическа и несмутена работа, успех, печалби, власт, богатства и почести... Нещо повече — на това място неговият изстинал и изкуствен живот ще се изпълни с топли и искрени грижи, страхове и надежди.
Дали един ден на стари години, седнал спокойно в ъгъла, ще бъде честит да види повторното настъпване на прежните дни, дните на Хановия прадядо? Съвсем изключена ли беше тази надежда? Той беше почувствувал музиката като своя неприятелка, но действително толкова сериозна ли беше заплахата от нея? Дори ако признаеше, че страстта на момчето към свободно свирене без ноти свидетелствуваше за едно не съвсем обикновено дарование, все пак в редовните уроци с господин Пфюл синът му по никакъв начин не беше напреднал твърде много. Несъмнено музиката беше влияние на майка му и нямаше нищо чудно, че през първите детски години това влияние бе взело превес. Обаче идеше времето, когато на бащата се даваше възможност да въздействува и той върху сина си, да го притегли малко на своя страна и с мъжки противонатиск да неутрализира досегашните женски влияния. И сенаторът беше решил да не остави неизползувана нито една такава възможност.
По Великден Хано, вече единадесетгодишен, също като приятеля си, малкия граф Мьолн, премина с голяма мъка и два поправителни изпита — по смятане и география — в четвърти клас. Знаеше се, че ще го запишат в реалното училище, тъй като се разбираше от само себе си, че той ще стане търговец и един ден ще поеме фирмата; и когато баща му го питаше дали се радва на бъдещата си професия, той: отговаряше: „Да“ — просто, донякъде плахо „да“, без всякакво допълнение, което сенаторът с нови настойчиви въпроси се мъчеше да направи малко по-живо и по-подробно, но в повечето случаи напусто.
Ако на сенатора Буденброк се бяха родили двама синове, той без друго би оставил по-малкия да завърши гимназия и да следва. Но фирмата се нуждаеше от наследник, а освен това мислеше, че прави добро на момчето, като го отърваваше от ненужни мъки с гръцкия език. Той беше на мнение, че реалните предмети се заучават по-лесно и че Хано с неговата често трудна възприемчивосг, с мечтателната разсеяност и с телесната му слабост, която често го заставяше да отсъствува от училище, ще напредне по-бързо и с чест в реалното училище, без да се пресилва. Ако желаеха малкият Йохан Буденброк един ден да постигне онова, за което беше призван и което близките му очакваха от него, трябваше преди всичко да се постараят да го засилят телесно, от една страна, като се съобразяват със слабостта му, от друга, чрез рационални грижи и закаляване.
С кестенявите си коси, който той сега носеше вчесани назад и косо над бялото чело — но които въпреки това се стремяха да легнат в меки къдрици ниско над слепоочията, — с дългите си кестеняви мигли и златистокестеняви очи Йохан Буденброк, в училищния двор или на улицата, винаги се отличаваше малко от светлорусия и стоманеносинеок тип на другарите си, макар че носеше копенхагенски моряшки костюм. В последно време беше доста израснал, ала нозете му с черни чорапи и ръцете му в тъмносини, бухлати и тегелирани ръкави бяха тънки и меки като у момиче; и все още като у майка му лежаха синкави сенки в ъглите на очите му, тия очи, които — особено когато бяха насочени настрани — гледаха с такова плахо и недружелюбно изражение, докато устата все още стоеше затворена по присъщия му меланхоличен начин или докато Хано замислено търкаше върха на езика си о някой зъб, който го съмняваше, с леко разкривени устни и с такъв вид, като че ли зъзнеше.