Както узнаха от доктор Лангхалс, който вече бе поел напълно лекарската практика на стария доктор Грабо и беше домашен лекар у Буденброкови, недостатъчната телесна здравина на Хано и бледността на кожата му имали, дълбока причина, която се състояла в това, че организмът на момчето за съжаление произвеждал в недостатъчна бройка тъй важните червени кръвни телца. За борба срещу тоя недъг обаче имаше средство, превъзходно средство и доктор Лангхалс го предписа в големи количества: рибено масло, хубаво, жълто, мазно, гъсто моруново масло, което трябваше да се взема два пъти на ден с порцеланова лъжица; и по решителна заповед на сенатора Ида Юнгман се грижеше с радушна строгост за точното изпълнение на това предписание. Наистина отначало Хано повръщаше след всяка лъжица и изглеждаше, че стомахът му не беше в състояние да задържи хубавото моруново масло, но после свикна. И ако веднага след поглъщането на маслото сдъвчеше със затаен дъх залък ръжен хляб, гаденето се поуталожваше.
Всички други оплаквания пък бяха само последици от тая липса на червени кръвни телца — „вторични явления“, както казваше доктор Лангхалс, като гледаше внимателно ноктите на пръстите си. Обаче трябваше да се борят решително и срещу тия вторични явления. Да лекува, пломбира и евентуално да вади зъби беше задача на господин Брехт, който живееше със своя Йозеф на „Мюленщрасе“, а за да се регулира храносмилането, на света имаше рициново масло — хубаво, гъсто, сребристолъскаво рициново масло, което, взето със супена лъжица, се плъзваше като гладък гущер през гърлото и миризмата, и вкусът му се усещаше в глътката още цели три дни, гдето седнеше и станеше човек. Ах, защо всичко това беше тъй непреодолимо противно? Един-единствен път — Хано лежеше доста тежко болен и сърцето му биеше странно неправилно — доктор Лангхалс реши с известна нервност да предпише едно лекарство, което достави радост на малкия Йохан и му подействува несравнимо благотворно: арсеникови хапчета. По-късно Хано често пъти питаше за тях, тласкан от някаква почти нежна потребност за тия дребни сладки, ощастливяващи хапчета. Но не му ги дадоха вече.
Рибеното и рициновото масло бяха хубави неща, но доктор Лангхалс беше напълно съгласен със сенатора, че само те не бяха достатъчни да направят от малкия Йохан дееспособен и як мъж, ако самият той не допринесе за това. Имаше например гимнастически игри, ръководени от учителя господин Фриче, които биваха устройвани лете всяка неделя на „Крепостното поле“ и даваха възможност на момчетата в града да покажат и да развиват смелост, сила, ловкост и присъствие на духа. Но за голям гняв на баща си Хано не прояви нищо друго по отношение на тия здравословни развлечения освен отвращение — нямо, резервирано, почти високомерно отвращение. Защо нямаше никакъв допир със своите съученици и връстници, с които по-късно щеше да живее и да работи? Защо се събираше постоянно само с тоя малък, недобре измит Кай, едно наистина добро дете, повее пак донякъде подозрително същество, което не можеше да бъде негов приятел и за бъдещето? Всяко момче трябва още от самото начало да съумее да спечели по някакъв начин доверието и уважението на ония, които растат заедно с него и на чиято почит ще се осланя през делия си живот. Между тях бяха двамата синове на консул Хагенщрьом, единият на четиринадесет, другият на дванадесет години, истински юначаги, дебели, яки и палави, които устройваха редовно юмручни дуели из горичките в околността, бяха най-добрите гимнастици в училището, плуваха като тюлени, пушеха пури и бяха готови за всяко безчинство. Всички се страхуваха от тях, обичаха ги и им засвидетелствуваха уважение. Техните братовчеди, двамата синове на прокурора доктор Мориц Хагенщрьом, от друга страна, с по-крехко телосложение и по-кротки по нрав, се отличаваха в умствено отношение и бяха образцови ученици, честолюбиви, послушни, мирни и прилежни като пчели, трепетно внимателни и почти разяждани от пламенното желание да бъдат винаги първенци и да получават свидетелства с пълно отличие. Те ги получаваха и се ползуваха с уважението на по-глупавите си и по-мързеливи другари. Но като оставим съвсем настрана учителите, какво можеха да мислят съучениците за Хано, който беше крайно посредствен ученик и на това отгоре мекошавец, загрижен плахо да отбягва всичко, свързано с малко смелост, сила, ловкост и пъргавина? И когато сенатор Буденброк, тръгнал за облекалнята си, минеше покрай „Чардака“ на втория етаж, той чуваше в средната от трите разположени там стаи — стаята на Хано, откак той беше много пораснал и не можеше да спи заедно с Ида Юнгман звуците на хармониума или невисокия и тайнствен глас на Кай, който разказваше някаква приказка.