Що се отнасяше до Кай, той пък отбягваше „гимнастическите игри“, защото ненавиждаше дисциплината и закономерния ред, които трябваше да бъдат спазвани там.
— Не, Хано — каза той, — аз няма да отида. Ти ще отидеш ли? Да ги вземат мътните... Не признават нищо, което би доставило известно удоволствие на човека!
Такива изрази като „да ги вземат мътните“ бе научил от баща си. Хано пък отговори:
— Ако господин Фриче миришеше поне един ден на нещо друго освен на пот и бира, то можехме да си помислим по въпроса... Да, сега остави това, Кай, и продължавай да разказваш! Още не си свършил оная приказка за пръстена, дето си го извадил от блатото.
— Добре — каза Кай, — но щом ти дам знак, трябва да свириш.
И Кай продължи да разказва.
Ако можеше да му вярва човек, преди известно време през една душна нощ в чужда, непозната местност той се подхлъзнал по някаква гладка и неизмеримо дълбока урва, в подножието на която в бледата и трепкаща светлина на блуждаещи огньове видял блато с черна вода, дето непрекъснато с глухо гъргорене се издигали лъскави сребристи мехури. Но един от тях близко до брега, който непрекъснато се връщал след пукването си, имал формата на пръстен; след дълги опасни усилия той успял да го хване с ръка и тогава пръстенът вече не се пукнал и той го сложил на пръста си като гладка и здрава халка. После, понеже с право приписвал на тоя пръстен необикновени свойства, с негова помощ се изкачил отново по стръмната и хлъзгава урва и горе, недалеко оттам, стигнал до някакъв черен замък, потънал в гробно мълчание и обвит от червеникава мъгла. Макар че замъкът бил пазен на всяка стъпка от въоръжена стража, той успял да проникне вътре и там все с помощта на пръстена разтурил магиите и избавил много пленници...
В най-чудноватите мигове Хано изтръгваше от хармониума си цели поредици от сладостни акорди. Ако не се изпречеха непреодолими сценични трудности, тези разкази биваха представяни в кукления театър с музикален съпровод. На „гимнастическите игри“ Хано отиваше само след изрична и строга заповед от баща си; тогава малкият Кай го придружаваше.
Не по-друго беше положението с пързаля нето на кънки през зимата и с къпането в дъсчената къпалня на господин Асмусен долу до реката през лятото.
„Къпане! Плуване! — беше казал доктор Лангхалс.— Момчето трябва да се къпе и да плува!“
И сенаторът беше напълно съгласен с него. Но онова, което предимно караше Хано да бяга всеки път, когато можеше, както от къпането, така също от пързалянето на кънки и от „гимнастическите игри“, беше следното: двамата синове на консул Хагенщрьом, които участвуваха с чест във всички тия работи, бяха го взели на мерника си, макар че живееха в къщата на неговата баба, и не пропускаха нито един сгоден случай да го унизят със силата си и да го мъчат. Щипеха го и се подиграваха на „гимнастическите игри“, блъскаха го в мръсните купчини сняг по пързалката, в плувния басейн се запътваха със заплашителни звуци през водата към него... Хано дори не се опитваше да побегне, защото това едва ли щеше да го спаси. Отпуснал момичешките си ръце, той стоеше до корема в доста мътната вода, по повърхността на която тук-там се носеха големи повесма от растения, така наречен жабуняк, и със свити вежди гледаше мрачно изпод око и леко разкривени устни към двамата, които, сигурни за плячката си, се приближаваха с дълги пенливи скокове към него. Двамата Хагенщрьомови имаха яки мускулести мишци — счепкваха го и започваха да го топят тъй дълго, че той поглъщаше доста много от нечистата вода и дълго време след това се бореше за въздух, като се обръщаше ту насам, ту натам. Един-единствен път бе отмъстено малко за него. Веднъж след пладне, тъкмо когато двамата Хагенщрьомови го държаха под водата, единият от тях внезапно нададе яростен, болезнен писък и дигна над водата единия си месест крак, от който на едри капки струеше кръв. Близко до него пък от водата изскочи Кай граф Мьолн, който по някакъв начин бе се снабдил с пари за билет, незабелязано бе доплувал под водата и бе ухапал младия Хагенщрьом — бе го ухапал с всичките си зъби в крака като малко разярено куче. Сините му очи святкаха през червеникаворусите коси, увиснали модри над челото. Ах, малкият граф си изпати тежко за тая постъпка и излезе пребит от басейна. Но якият син на консул Хагенщрьом куцаше здравата, когато си тръгна към къщи.