Хранителни средства и всевъзможни телесни упражнения — тези неща съставяха основата на грижите и старанията, които сенатор Буденброк полагаше за своя син. Но не по-малко внимателно се стремеше той да му въздействува и умствено, да го снабди с живи впечатления от практическия свят, за който детето беше предопределено.
Започна да го въвежда по малко в областта на бъдещата му дейност вземаше го със себе си, когато слизаше по търговска работа на пристанището, и го оставяше да слуша, когато на кея бъбреше на някаква смесица от датски и долнонемски с разтоварачите на корабите, когато в тесните и мрачни складови кантори конферираше с ръководителите или вън даваше заповеди на хората, които с глухи и проточени викове дигаха с помощта на макарата пълни с жито чували и ги натрупваха по одрите. За самия Томас Буденброк този ограничен пристанищен овят между кораби, навеси и складове, гдето миришеше на масло, риба, вода, катран и намислено желязо, беше още от детските му години Най-свидното и най-интересно място и тъй като у неговия син радостта и удоволствието не се проявяваха от само себе си, той трябваше да се потруди да ги разбуди... Как се казваха параходите, които поддържаха връзката с Копенхаген? „Наяда“, „Халмщад“, „Фридерика Йовердик“.
— Е, моето момче, не е малко, че знаеш поне тия. Ще запомниш и другите. Неколцина от хората, които дигат чувалите с макарата, се казват като тебе, драги, защото са кръстени на името на дядо ти. А между децата им често се среща моето име... и името на майка ти... Трябва всяка година да им подаряваме по някоя дреболия... Така, пред тоя склад няма да се спираме и няма да говорим с хората, тук нямаме думата, защото той е на наш конкурент.
Друг път му каза:
— Искаш ли да дойдеш с мене, Хано? Днес след пладне ще спуснат във водата нов кораб, който се числи към нашето предприятие. Аз ще му бъда кръстник. Имаш ли желание да дойдеш?
И Хано отговори, че имал желание. Отиде и чу речта, която баща му държа при кръщавката, видя го как разби една бутилка шампанско о носа на кораба и гледаше безстрастно подир кораба, който се плъзна по наклонената площ, цялата намазана със зелен сапун, и тръгна по високо разпенената вода.
В известни дни от годината, на Цветница, когато ставаха причастията, или на Нова година, сенатор Буденброк обикаляше с кола града и правеше визити в редица къщи, на които беше обществено задължен; и тъй като неговата съпруга предпочиташе в такива случаи да се извинява с нерви и мигрена, той поканваше Хано да го придружи. Хано имаше желание и за това. Качваше се на файтона при баща си и седеше безмълвно до него в приемните стаи, като наблюдаваше с мирни очи неговите леки, тактични и тъй разнообразни, тъй грижливо степенувани обноски спрямо хората. Видя как баща му с радушна уплаха сложи за миг ръка върху рамото на окръжния комендант, господин подполковник фон Ринлинген, който на сбогуване подчерта, че ще съумее да оцени заслужено честта, оказана му с това посещение, как на друго място посрещна спокойно и сериозно подобна забележка, а на трето я отклони с иронично преувеличен комплимент от своя страна... Той вършеше всичко с някаква формални ловкост на словото и на жеста, явно за да предизвика възхита у сина си и защото очакваше от нея възпитателно въздействие.
Но малкият Йохан виждаше повече от това, което следваше да види, защото очите му, тези плахи златисто кестеняви очи със синкави сенки, наблюдаваха извънредно добре. Виждаше не само уверената любезност, която баща му пускаше в ход към всички, той виждаше също така — виждаше го със странна, мъчителна проницателност — как страшно трудно беше да се прави тая любезност, как след всяка визита баща му ставаше по-мълчалив и по-бледен, как със затворени очи, клепките на които бяха зачервени, се облягаше в дъното на колата, после Хано виждаше с ужас в сърцето как на прага на следващата къща върху същото лице лягаше маска и винаги в движенията на същото изнурено тяло внезапно бликваше нова гъвкавост... Поява, беседа, държане и действие между хората се представяха на малкия Йохан не като наивно, естествено и отчасти несъзнателно застъпване на практически интереси, които ни са общи с някои хора и които искаме да наложим на други, а като един вид самоцел, като съзнателно и изкуствено напрежение, при което — наместо искрено и просто вътрешно участие — неизбежно следваше една ужасно трудна и изнурителна виртуозност в обноските и гръбнака. И Хано, изтръпвал от страх, сякаш в съпротива, затваряше очи при мисълта, че очакват и от него един ден да се явява на обществени събрания и да действува със слово и жест под натиска на безчислени погледи.