Ах, не такъв резултат очакваше Томас Буденброк от влиянието на своята личност върху сина! Всичките му мисли бяха насочени не върху нещо друго, а само върху това — да събуди у него несмутеност, безогледност и прост усет за практическия живот.
— Изглежда, приятно ти е да живееш на широка нога, драги — казваше той, когато след ядене Хано помолеше за втора порция десерт или за половин чашка кафе. — В такъв случай трябва да станеш способен търговец и да печелиш много пари! Искаш ли?
И малкият Йохан отговаряше:
— Да.
От време на време, когато сенаторът поканеше на трапеза семейството и тогава леля Антония и чичо Кристиан по стар навик започнеха да се подбиват с бедната леля Клотилда и да разговарят с нея в присъщия й провлечен и покорно-любезен тон, случваше се и Хано, под въздействието на празничното тежко червено вино, от своя страна да попадне в същия тон и да се обърне с някакъв присмех към леля Клотилда. Тогава Томас Буденброк избухваше в смях — висок, сърдечен, насърчителен, почти, признателен смях, като човек, който е получил твърде отрадно, приятно удовлетворение. Нещо повече, той подкрепяше сина си и сам пригласяше на закачките, макар че всъщност от години насам си служеше с тоя тон към бедната сродница. Беше тъй евтино, тъй напълно безопасно да прояви превъзходството си над ограничената, покорна, мършава и вечно гладка Клотилда, че той въпреки безобидността, която царуваше в такива случая, чувствуваше недостойното в подобно държане. Чувствуваше го с вътрешна съпротива, с оная отчаяна вътрешна съпротива, която в практическия живот трябваше да възправя всекидневно пред своя скрупульозен характер, когато отново не смогваше да схване, да проумее следното: как е възможно да имаш ясно съзнание за някое положение на не-щата, да го прозираш, но все пак да го използуваш без чувство на срам... Но да използуваш положението на нещата без чувство на срам, казваше си той, означава житейска способност.
Ах, колко радостен, щастлив, преизпълнен от надежди и възхитен беше той от всеки най-нищожен признак на тая житейска способност, проявяван от малкия Йохан!
ГЛАВА ТРЕТА
От няколко години насам Буденброкови бяха отвикнали от по-далечните летни пътешествия, които някога им бяха обичайни. Дори когато миналата пролет сенаторшата изяви желание да навести стария си баща в Амстердам и след толкова дълго време да изсвири отново на цигулка два-три дуета с него, нейният съпруг даде съгласието си по един доста лаконичен начин. Но остана като правило, главно заради здравето на Хано, Герда, детето и госпожица Юнгман да прекарват всяка година лятната ваканция в курортния хотел на Травемюнде.
Лятна ваканция на море! Можеше ли някой нашир и надлъж да разбере какво щастие означаваше това? След мудното и изпълнено с грижи еднообразие на безчислените учебни дни в продължение на четири седмици да се отдадеш на спокойно и безгрижно уединение, наситено с миризмата на водорасли и плискането на кроткия прибой... Четири седмици! Време, което в началото му се струваше необгледно и неизмерно, за което беше невъзможно да се повярва, че ще свърни, и бе скверна грубост да се говори за неговия край. Малкият Йохан не разбираше никога как един или друг учител насилваше сам себе си в края на учебната годила да изпусне велегласно израз като следния:
— Оттук ще продължим след ваканцията и ще минем на това и това.
След ваканцията! Изглеждаше, че този непонятен господин в излъскан камгарнов жакет дори се радваше! След ваканцията! Гледай го ти какво му дошло на ума! Тъй чудесно далече в сивия безкрай беше изчезнало всичко, което лежеше отвъд тия четири седмици!
Настаниха се в една от двете швейцарски къщи, които, свързани с таена междинна постройка, образуваха права линия със сладкарницата и главното здание на курортния хотел. Какво събуждане първата заран, след като предишния ден показването на свидетелството беше криво-ляво минало и благополучно завършено пътуването в натоварения файтон! Стресна го някакво неопределено чувство на щастие, което се надигна в тялото му и накара сърцето му да се свие. Той отвори очи и обгърна с жаден и блажен поглед старофранконските мебели на спретнатата малка стая. Изтече една секунда на сънно-шеметно, блажено недоумение. И после се сети, че беше в Травемюнде, за четири безкрайни седмици в Травемюнде! Не помръдна. Лежеше мирно по гръб в тясното, жълто дървено легло, овехтелите чаршафи на което бяха извънредно тънки и меки, затваряше сегиз-тогиз отново очите си и чувствуваше как гърдите му потръпваха от щастие и възбуда с дълбоки, бавни дихания.